Мос бърше очите си.
— Не исках да те засегна, госпожо.
Безразлична към извинението му, Дезире се връща към папката.
— Какво се е случило с лицето ти? — пита го.
— Катастрофирах с колата.
— Забавен си.
— Помага да запазиш чувството си за хумор на такова място.
— Бил си приятел с Оуди Палмър.
Мос не отговаря.
— Защо? — пита тя.
— Какво защо?
— Защо бяхте приятели?
Интересен въпрос и нещо, върху което Мос не е размишлявал. Защо ставаме приятели с когото и да било? Общи интереси. Подобно минало. Химия. Нито едно от тези не се отнасяше за него и Оуди. Нямаха нищо общо, освен че бяха в затвора.
Специалният агент чакаше отговор.
— Той отказа да се предаде.
— Какво имаш предвид?
— Някои мъже изгниват на подобни места. Остаряват, озлобяват се, самоубеждават се, че обществото им е виновно за всичко, а те са просто жертви на кофти детство или злополучни обстоятелства. Прекарват цялото си време да беснеят срещу бог или пък да го търсят. Някои рисуват, пишат поезия или изучават класиците. Други тренират здраво, играят хандбал или пишат писма на момичета, които са ги обичали, преди да захвърлят живота си в калта. Оуди не правеше нищо подобно.
— И какво правеше той?
— Устояваше.
Дезире все още не разбира.
— Вярваш ли в бог, специален агент?
— Възпитана съм като християнка.
— Мислиш ли, че той има план за всеки от нас?
— Не съм сигурна.
— Баща ми не вярваше в бог, но казваше, че има шест ангела: Мъка, Отчаяние, Разочарование, Безнадеждност, Жестокост и Смърт. „Ще срещнеш всеки един от тях, казваше ми, но да се надяваме, че не и по двама наведнъж.“ Оуди Палмър срещна своите ангели по двама наведнъж. Срещна ги и по трима наведнъж. Срещаше ги всеки ден.
— Смяташ, че не е имал късмет?
— Това момче имаше късмет само когато нямаше лош късмет.
Мос навежда глава и прокарва пръсти по скалпа си.
— Оуди Палмър беше ли религиозен? — пита Дезире.
— Никога не съм го чувал да се моли, но провеждаше дълбоки философски дискусии с проповедника на затвора.
— На каква тема?
— Оуди не вярваше, че е уникален или че има определена съдба. И не смяташе, че християните държат монопола над морала. Все казваше, че някои от тях знаят как да приказват, но походката им е повече като на Джон Уейн, отколкото като на Исус. Разбираш ли ме?
— Мисля, че да.
— Така става, когато прекараш две хиляди години в проповядване на Библията, а се опитваш да оправдаеш бомбардировките над хора, въпреки че свещеното писание казва да обичаш ближния си и да обръщаш другата буза.
— Защо избяга той, Мос?
— Искрено ти казвам, че не знам, госпожо.
Затворникът прокарва ръце по лицето си и усеща синините и подутините.
— Места като това са идеална среда за контрабанда и слухове. Всеки тук ще ти каже различна история за Оуди. Ще ти кажат, че е бил застрелян четиринайсет пъти и е оцелял.
— Четиринайсет?
— Така съм чувал. Видях белезите на черепа му. Сигурно е било като да сглобиш Хъмпти Дъмпти.
— А парите?
Мос се усмихва сухо.
— Хората казват, че е подкупил съдията, за да не седне на електрическия стол. Сега ще казват, че е подкупил пазачите, за да го пуснат да избяга. Разпитайте наоколо, всеки знае историята различно. Някои казват, че парите отдавна са похарчени, други — че Оуди Палмър притежава остров на Карибите. Има предположения, че е заровил парите в Източен Тексас, че брат му Карл живее луксозно в Калифорния и е женен за филмова звезда. Затворът е място, пълно с истории, а нищо не пали кръвта така, както цяло състояние в непроследими банкноти. — Мос се накланя напред. Веригата на глезените му издрънчава срещу металните крака на стола. — Знаеш ли какво си мисля аз?
Дезире поклаща глава.
— Оуди Палмър не се интересува от парите. Не мисля, че му пукаше и от факта, че е затворен тук. Другите мъже брояха часовете и дните до освобождаването си, но Оуди се взираше в далечината, сякаш гледаше отвъд океана или наблюдаваше плуващи във въздуха искри от лагерен огън. Можеше да накара стените на килията да изчезнат. — Мос се поколебава. — Ако не бяха сънищата…
— Какви сънища?
— Често лежах на леглото си и го дебнех. Чудех се дали някоя нощ няма да се изпусне къде е скрил парите, но той така и не го направи. Вместо това все го чувах да плаче. Като дете, което се е загубило сред царевицата и ридае за майка си. Преди се чудех какво би накарало голям мъж да плаче. Попитах го, но той не искаше да говори по темата. Не го беше срам, че е плакал. Не се страхуваше от слабостта, която показваше.