Оуди се обръща към прозореца и гледа мрачния пейзаж навън. Разпознава точките светлина от фермите и навигационните фарове по далечните върхове.
— Знам какво говоря — продължава Дейв. — Бих се във Виетнам. Трябваше да им пуснем атомна бомба на ония жълтите с дръпнатите очи. Оранжевият агент[16] беше твърде лек за тях. С изключение на жените. Жълтите жени са много красиви. Може да изглеждат на дванайсет, но са страшни в леглото.
Оуди издава някакъв звук. Мъжът спира.
— Безпокоя ли те нещо?
— Да.
— Защо така?
— Жена ми е виетнамка.
— Без майтап? Извинявай, мой човек, не исках да те засегна.
— Да, искаше.
— Откъде можех да знам?
— Току-що обиди цяла човешка раса, цяла една религия и жените по принцип. Каза, че си искал или да ги чукаш, или да им пуснеш атомна бомба, което те прави расист и отрепка.
Дейв почервенява като домат, изправя се с безизразна физиономия и се протяга за куфара си. За миг Оуди решава, че Дейв може би търси пистолет, но мъжът тръгва по пътеката, намира си друго място, където се представя на друг пътник и се оплаква от „ограничените задници“, които човек среща в междуградските автобуси.
Спират в Сегуин и Шуленбург, а точно преди полунощ стигат до Хюстън. Въпреки късния час автогарата е пълна с всевъзможни хора — някои спят на пода, други лежат по седалките. Има автобуси с табели за Лос Анджелис, Ню Йорк, Чикаго и градовете между тях.
Оуди отива в тоалетната. Пуска чешмата и плиска вода върху лицето си, чеше наболата брада по челюстта си. Брадата му расте твърде бавно, за да се дегизира с нея, а изгорялата му от слънцето кожа започва да се бели от носа и челото. Когато беше в затвора, се бръснеше всяка сутрин, защото това запълваше пет минути от деня му и показваше, че все още му пука. Сега в огледалото виждаше мъж, а не момче: по-стар, по-слаб, корав по непознат за него начин.
В тоалетната влизат жена и малко момиче. И двете са руси, облечени с дънки и платнени обувки. Жената е на около двайсет и пет, с коса, прибрана на висока конска опашка. Носи тениска на Rolling Stones, под която личат зърната на гърдите й. Малкото момиче изглежда на шест или седем, с липсващ преден зъб и раница на „Барби“ на раменете.
— Извинете — казва майката, — но женската тоалетна е затворена за почистване.
Слага плик с тоалетни принадлежности на ръба на мивката и вади четки за зъби и паста. Намокря хартиени кърпички, вдига нагоре тениската на дъщеря си и я мие под мишниците и зад ушите. После я навежда над мивката и мокри скалпа на момичето с течащата вода, използва течен сапун, за да измие косата й, като й казва да държи очите си затворени.
Обръща се към Оуди.
— Какво си зяпнал?
— Нищо.
— Да не си някой перверзник?
— Не, госпожо.
— Не ме наричай „госпожо“!
— Извинявай.
Оуди излиза забързано, като бърше мокрите си ръце в дънките. На улицата пред автогарата има хора, които пушат и се мотаят. Някои са дилъри. Други сводници. Има и престъпници, които търсят момичета — избягали от дома или бездомни; момичета, които могат да омаят със сладки приказки; момичета, които могат да надрусат; момичета, които спират да крещят, когато сключиш ръце около гърлото им. „Може би съм видял твърде много“ — мисли си Оуди, който обикновено не търси най-лошото в хората.
Обикаля квартала и намира „Макдоналдс“ — ярко осветен и украсен в синьо, жълто и червено. Купува си меню и кафе. Малко по-късно забелязва майката и дъщерята от тоалетната. Седнали са в сепаре и си правят сандвичи с хляб и ягодово желе.
Оуди се наслаждава на гледката, когато управителят се приближава към тях.
— Не можете да се храните тук, ако не купите нещо.
— Не пречим на никого — казва жената.
— Цапате всичко.
Оуди вдига таблата си и отива до сепарето.
— Побързайте, момичета, решихте ли какво искате? — Отпуска се на седалката срещу тях и поглежда управителя. — Проблем ли има?
— Не, сър.
— Чудесно, може ли тогава да ни донесете малко допълнителни салфетки.
Управителят си мърмори нещо и се оттегля. Оуди нарязва хамбургера си на четвъртинки и го бутва през масата. Момичето се протяга към храната, но майка му го плясва през ръката.
— Не се взема храна от непознати. — После поглежда Оуди обвинително. — Следиш ли ни?
— Не, госпожо.
— Да ти приличам на стара мома?
— Не.
— Тогава не ме наричай „госпожо“! По-млада съм от теб. И нямаме нужда от благотворителност.
Момичето изписуква разочаровано. Поглежда към хамбургера, а после към майка си.
16
Името на хербицид дефолиант, използван от армията на САЩ по време на Виетнамската война. По-късно се оказва, че той предизвиква рак и генетични изменения, довели до раждане на деца с увреждания поколения наред. — Б. р.