Каси продължава да говори и се опитва да превъзмогне безпокойството си. Разказва на Оуди, че е квалифицирана козметичка с „диплома и всичко останало“. Вдига нокти.
— Виж ги. — Лакирала ги е като калинки.
Хващат отбивката за магистралата. Каси седи изправена на седалката си с две ръце върху волана. Оуди може да си представи какво е очаквала от живота: да иде в колеж, на ваканция във Флорида, да носи бански и да пие мохито, да кара кънки по крайбрежната улица; да си намери работа, съпруг, къща… Вместо това спи в колата и мие косата на детето си в мивката на обществена тоалетна.
„Така става с очакванията“ — мисли си Оуди. Едно събитие или погрешно решение може да промени всичко. Може да е спукване на автомобилна гума или слизане от тротоара в грешния момент, или минаване покрай СВУ…
Оуди не вярва, че човек сам кове късмета си. Нито пък някога е мислил какво е справедливо, освен ако не говорим за нечий цвят на кожата или на косата.
Изминават десетина километра и свиват към Еърпорт драйв, след което спират пред мотела „Стар сити ин“. На главната му порта като стражи стоят палмови дървета, а по паркинга блести счупено стъкло. Няколко чернокожи мъже в торбести дънки и суичъри се мотаят пред една от стаите на приземния етаж. Гледат Каси, както лъвове наблюдават ранена антилопа.
— Мястото не ми допада — прошепва тя на Оуди.
— Няма да те безпокоят.
— Откъде знаеш? — Каси взема решение. — Ще спим в една стая. В отделни легла. Няма да спя с теб.
— Разбрано.
Стаята, която наемат на първия етаж, струва четирийсет и пет долара. Оуди слага Скарлет в едно от двете двойни легла, където тя се сгушва и спи, засмукала палец. Каси пренася куфара в банята и пълни ваната с гореща вода, като ръси вътре прах за пране.
— Трябва да си починеш — казва й Оуди.
— Искам дрехите да изсъхнат до сутринта.
Оуди затваря очи и задрямва, докато слуша нежния плисък на водата и цамбуркането на дрехите. По-късно Каси се промъква в леглото до дъщеря си и се взира в Оуди.
— Кой си ти? — прошепва.
— Не съм човек, от когото трябва да се страхувате, госпожо.
10
Балната зала е претъпкана със стотици гости: мъже в смокинги и жени с токчета и коктейлни рокли, с дълбоки деколтета или голи гърбове. Все двойки професионалисти — капиталисти и банкери, счетоводители, бизнесмени, строителни предприемачи, инвеститори и лобисти. Всички те са тук, за да се срещнат със сенатор Едуард Даулинг — току-що избран и благодарен за подкрепата им, техния човек в горната камара.
Сенаторът очарова гостите като опитен професионалист — ръкува се силно, потупва по рамото и казва по нещо лично на всеки. Около него хората сякаш затаяват дъх и се къпят в светлината на успеха му. И все пак — въпреки лъскавия му вид и очевидна харизма — в начина на общуване на Даулинг личи нещо от продавача на коли втора ръка, сякаш безмерната му самоувереност е заучена от касети за самопомощ и от книги за мотивация.
Пренебрегнал таблите с шампанско, Виктор Пилкингтън си е намерил леден чай в заскрежена чаша. От своите сто деветдесет и три сантиметра той може да гледа над морето от глави и да си отбелязва какви съюзи се сключват или кой с кого не разговаря.
Съпругата му Мина е някъде в тълпата, облечена в надиплена копринена рокля, която се спуска на елегантни вълни към извивката на кръста и между гърдите й. На четирийсет и осем е, но изглежда десет години по-млада благодарение на тренировките по тенис три пъти седмично и на един калифорнийски пластичен хирург, който нарича себе си „скулптор на тела“.
Мина израсна в Енгълтън, играеше тенис в отбора на местната гимназия, преди да отиде в колежа, да се омъжи, да се разведе и да опита отново. Двайсет години по-късно тя все още изглежда добре на тенис корта и извън него, независимо дали играе смесени двойки, или флиртува с по-млади мъже в балната зала „Магнолия“.
Пилкингтън подозира, че тя му изневерява, но поне е дискретна. Той също се опитва да бъде. Двамата спят в отделни стаи. Живеят отделен живот. Но поддържат фасадата, защото обратното би им излязло твърде скъпо.
Край него минава мъж. Пилкингтън вдига ръка и хваща рамото му.
— Как върви, Роланд? — пита той началника на екипа на сенатор Даулинг.
— Малко съм зает в момента, господин Пилкингтън.
— Той знае, че искам да го видя, нали?
— Да, знае.
— Каза ли му, че е важно?
— Да.
Роланд изчезва в тълпата. Пилкингтън си взема ново питие и разговаря за незначителни неща с познати, без да сваля очи от сенатора и за миг. Не харесва особено политиците, въпреки че семейството му е произвело няколко. Прадядо му Август Пилкингтън беше конгресмен при управлението на Кулидж[19]. Тогава семейство Пилкингтън притежаваше половината община Белмор, имаше дялове в петрола и корабоплаването. Но баща му загуби всичко в петролната криза през седемдесетте години. Семейното състояние, трупано шест поколения, бе унищожено в рамките на шест месеца — такива са приумиците на капитализма.
19
Калвин Кулидж (1872–1933) — трийсетият президент на САЩ; заема поста от 1923 до 1929 година. — Б. р.