Оттогава Виктор дава най-доброто от себе си, за да възстанови семейното име. Образно казано, да купи обратно фермата хектар по хектар, парче по парче, тухла по тухла. Но това му носи загуби в личен план. Някои хора успяват благодарение на родителите си, а други — въпреки тях. Неговият баща прекара пет години в затвора и накрая чистеше болнични тоалетни. Пилкингтън презираше слабостта на този мъж, но ценеше плодовитостта му. Ако през 1955 година не беше направил бебе на млада продавачка, която изнасилил на задната седалка на своя ретро „Даймлер“[20] (специално внесен от Англия), Виктор никога нямаше да се роди.
Странно е как едно семейство може да тържествува със своето величие, да проследява родословието си чак до основателите на Тексас с техните политически кабинети, компании и династични бракове, докато най-голямото постижение на друго семейство е просто, че е оцеляло. Едва след банкрута и влизането на баща му в затвора Виктор можа да оцени какво постижение е да се издигнеш над обикновените хора.
Но в балната зала тази вечер той все още се чувства като провал.
В далечния край на залата сенатор Даулинг е заобиколен от доброжелатели, подмазвачи и хора, които се грижат за политическия му имидж. Жените го харесват, особено властните жени начело на фамилията. Всички семейства от висшата класа са тук, включително един младеж с фамилия Буш, който разказва футболни истории от колежа. Всички се смеят. Когато си Буш-младши, анекдотите няма нужда да са смешни.
Вратите на кухнята се отварят и излизат четирима сервитьори, понесли двуетажна торта със свещички за рожден ден. Оркестърът подхваща песента „Честит рожден ден“ и сенаторът притиска ръка към сърцето си и се покланя към всеки ъгъл на балната зала. Фотографите са в готовност. Светкавиците на фотоапаратите се отразяват в излъсканите му зъби. Съпругата му се материализира до него, облечена в черна вечерна рокля, която е съчетала с огърлица от диаманти и сапфири. Целува го по бузата и оставя отпечатък от червило — кадърът, който ще излезе в светските страници на вестник „Хюстън Кроникъл“ в неделя.
Три наздравици. Аплодисменти. Някой се шегува за броя на свещичките. Сенаторът отвръща с остроумна реплика. Пилкингтън вече се е обърнал с гръб и е отишъл на бара. Има нужда от нещо по-силно. Бърбън. Лед.
— На колко години е сенаторът? — накланя се към него мъж с развързана папийонка, която виси на гърдите му.
— На четирийсет и четири. Най-младият щатски сенатор за последните петдесет години.
— Не изглеждате особено впечатлен.
— Той е политик, накрая със сигурност ще ни разочарова.
— Може би ще е различен.
— Надявам се, че не.
— Защо?
— Ще бъде като да откриеш, че няма Дядо Коледа.
Пилкингтън е чакал достатъчно. Придвижва се през тълпата, стига до сенатора и го прекъсва по средата на вица, който разказва.
— Извинявай, Теди, но те викат на друго място.
Раздразнението на Даулинг е очевидно. Извинява и се отдалечава от групата хора.
— Мисля, че трябва да ме наричаш „сенаторе“ — казва на Пилкингтън.
— Защо?
— Защото съм такъв.
— Познавам те от времето, когато си правеше чекии над каталога „Джей Си Пени“[21] на майка си, така че може да ми отнеме известно време да свикна да те наричам „сенаторе“.
Бутат една врата и слизат със сервизния асансьор до кухните долу.
В мивките персоналът търка тенджери от неръждаема стомана, а по плотовете са наредени чинии за десерт. Двамата мъже излизат навън. Въздухът мирише на скорошен дъжд, а луната хвърля жълти отблясъци в локвите. По главната улица има задръстване и в двете посоки.
Сенатор Даулинг развързва папийонката си. Има деликатни женствени ръце, които подхождат на скулите и малката му уста. Тъмната му коса е подстригана грижливо и сресана с мокър гребен, така че да има път от лявата страна на скалпа му. Пилкингтън вади пура и прокарва език по края й, но не се опитва да я запали.
— Оуди Палмър е избягал от затвора миналата вечер.
20
Немска автомобилна компания, която произвежда марки автомобили като „Майбах“, „Мерцедес-Бенц“ и „Додж“. — Б. пр.