Сенаторът се опитва да не реагира, но Пилкингтън забелязва напрежението в раменете му.
— Каза, че държиш нещата под контрол.
— Така е. Кучетата са следвали дирята му до язовира „Чоук Кейниън“. Дължината му е около пет километра. Най-вероятно се е удавил.
— Ами медиите?
— Никой не е разбрал за случилото се.
— А ако започнат да задават въпроси?
— Няма.
— Ако го направят?
— Колко души си давал под съд като областен прокурор? Свършил си си работата. Това е единственото, което трябва да кажеш.
— А ако не е мъртъв?
— Ще бъде заловен и изпратен обратно в затвора.
— А дотогава?
— Ще си траем. Всеки пройдоха в щата ще търси Палмър. Ще го завържат и ще му извадят ноктите, за да разберат какво е станало с парите.
— И все пак той може да ни навреди.
— Не, той е умствено увреден, не помниш ли? Продължавай да го казваш на хората. Казвай им, че Оуди Палмър е опасен избягал затворник, който е трябвало да седне на електрическия стол, но федералните са провалили работата. — Пилкингтън стиска пурата между зъбите си и смуче сдъвкания край. — Междувременно искам да задействаш някои свои връзки.
— Каза, че всичко е под контрол.
— Просто се презастраховаме.
11
Двама пазачи довличат Мос до леглото му и го карат да коленичи полугол на студения бетонен под. Един от тях го удря с палка по гърба — причина няма, освен отмъстителност, злоба или онази садистична жилка, която се заражда у някои мъже, оправомощени да отговарят за затворници.
Изправят на крака Мос и набутват вързоп с дрехи в ръцете му, преди да го прекарат през площадката, през две врати и надолу по стълбите. Евтините му памучни боксерки губят еластичността си и той трябва да ги придържа с ръка, за да не се свлекат. Защо никога не носи прилично бельо, когато се случи да го поканят навън?
Един пазач му казва да се облече. Китките и глезените на Мос са оковани и скачени с веригата около кръста му. Без никакво обяснение го водят долу по рампата към централния двор, където е паркиран затворнически автобус. Няколко други затворници вече са качени в него, изолирани един от друг с решетки. Прехвърлят го другаде. Винаги става така — правят го посред нощ, когато шансът да възникне проблем е по-малък.
— Къде отиваме? — обръща се Мос към друг затворник.
— Някъде другаде.
— За това се сетих и сам.
Вратата се затваря. Осем затворници, изолирани в тежки метални клетки със сифон на пода, камери за наблюдение и странични седалки. Един шериф, хванал ловджийска пушка, седи с гръб към кабината на шофьора.
— Къде отиваме? — вика Мос.
Няма отговор.
— Имам права. Трябва да съобщите на жена ми.
Тишина.
Автобусът излиза от портите и се насочва на юг. Другите затворници дремят. Мос гледа пътните табели и се опитва да разбере къде го водят. Нощните премествания обикновено са междущатски. Може би това е наказанието му. Ще го изпратят в някой лайнян затвор в Монтана, на две хиляди и петстотин километра от дома. Час по-късно автобусът спира в базата за прехвърляне „Уест Газа“, близо до Бийвил. Изкарват навън всички с изключение на Мос.
Автобусът отново тръгва. Мос е единственият задържан. Шерифа го няма и единственият друг човек в автобуса е шофьорът, чийто силует се очертава зад мръсното пластмасово стъкло. Пътуват на североизток в продължение на няколко часа и достигат покрайнините на Хюстън, след което обръщат на югоизток. Ако искат да го прехвърлят извън щата, ще го закарат на летището. Има нещо гнило в цялата работа.
Точно преди изгрев автобусът излиза от четирилентовия път и прави няколко завоя, преди да спре на изоставена спирка за почивка. Мос наднича през стоманената мрежа, но не вижда сенките от дърветата. Няма светлини от затвор, охранителни кули или огради от бодлива тел.
Униформеният шофьор се задава по централната пътека на автобуса и спира пред клетката.
— Изправи се.
Мос се обръща към прозореца. Слуша как ключът се обръща в катинара, а резето се плъзга и отваря. Върху главата му нахлузват торба от зебло. Мирише на лук. Изблъскват го напред, избутват го с палка или с цев на пистолет. Мос се препъва надолу по стълбите, пада на ръце и колене. В дланите му се забива чакъл. Въздухът мирише свежо и хладно, сякаш всеки миг ще се роди новият ден.
— Стой тук. Не мърдай.
— Какво става?
— Млъквай!
Чува заглъхващи стъпки, звуци от насекоми и пулсирането на собствената си кръв в ушите си. Следващите минути му се струват като часове. Мос успява да различи неясни очертания през рехавата тъкан на торбата. Преминават фарове на кола. На две коли. Заобикалят автобуса и спират на разстояние.