— Мислят, че знам къде е.
— Така ли е?
Мос се смее.
— Нямам си идея.
На Кристъл не й се струва смешно.
— Какви са тези хора, които те карат да го търсиш?
— Работодателите ми.
— Вярваш ли им?
— Не.
— О, Мос, какво си направил?
— Спокойно, бебчо, държа нещата под контрол. Страшно искам да те видя. Толкова съм надървен, че слончето Дъмбо може да ми завиди, ако се сещаш какво имам предвид.
— Сега вече ставаш груб — кара му се Кристъл.
— Сериозно ти говоря, бебчо, надървен съм толкова, че не ми достига кожа да си затворя очите.
— Млъкни вече.
Мос й дава номера на мобилния си телефон и й казва, че ще се срещне с нея в Далас.
— Защо в Далас?
— Там живее майката на Оуди Палмър.
— Не мога просто да захвърля всичко и да дойда в Далас.
— Не ме ли чу? Надървен съм толкова много, че…
— Добре, добре.
14
В деня, в който брат му Карл застреля цивилния полицай, Оуди се прибра вкъщи едва след вечеря. Беше удрял топки в клетката за батиране в гимназията, а после бе наминал през дома на свой приятел, за да вземе назаем косачка. Планираше да спечели малко допълнителни пари, като подрязва морави, преди да се върне в колежа.
Както буташе косачката по напукания паваж, Оуди зави зад ъгъла по своята улица и прекоси пътя, за да избегне кучето на семейство Хендерсън, което избухваше в бурен лай всеки път, когато някой минеше покрай къщата им. Тогава забеляза полицейските патрулки и проблясващите светлини. Очуканият шевролет на Оуди беше паркиран до бордюра, вратите и багажника бяха отворени.
Съседите бяха излезли от домовете си: семейство Прескот, семейство Уокър и близначките Мейсън — хора, които Оуди познаваше, гледаха как аварийна кола вдига с лебедка предната част на автомобила, докато той остава на задните си гуми.
Оуди им извика да спрат, но видя как един шериф се приведе над капака на колата с изпънати ръце, стиснал пистолет и затворил едното си око.
— ГОРЕ РЪЦЕТЕ! ВЕДНАГА!
Оуди се поколеба. Един прожектор го заслепяваше. Свали ръцете си от косачката и ги вдигна нагоре към небето. Още шерифи пропълзяха като раци от сенките.
— НА ЗЕМЯТА!
Оуди коленичи.
— ЛЯГАЙ ДОЛУ!
Той легна по корем. Някой седна на гърба му. Друг затисна врата му с коляно.
— Имаш право да мълчиш и да откажеш да отговаряш на въпроси. Разбираш ли?
Оуди не можеше да кимне, защото бяха затиснали с коляно врата му.
— Всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб в съда, разбираш ли?
Оуди се опита да заговори.
— Ако не можеш да си позволиш адвокат, ще ти бъде назначен служебен безплатно.
Оковаха ръцете му в белезници. Обърнаха го и провериха джобовете му. Взеха му парите. Тикнаха го на задната седалка на една патрулка. До него седна шериф.
— Къде е брат ти?
— Карл ли?
— Имаш ли други братя?
— Не.
— Къде е той?
— Не знам.
Закараха Оуди в полицейско управление „Джак Евънс“ на улица „Саут Ламар“ и го оставиха да чака два часа в стая за разпити. Той помоли за чаша вода, да използва тоалетната и да се обади по телефона, но никой не му обърна внимание. Накрая пристигна детектив и се представи като Том Висконти. Имаше къдрава коса като ченге от полицейски сериал от седемдесетте години, а отгоре бяха закрепени очила. Седна срещу него и затвори очи. Минаха минути. Оуди си помисли, че детективът може да е заспал, но после човекът трепна с клепачи, отвори очи и проговори:
— Искаме да вземем проба от твоето ДНК.
— Защо?
— Отказваш ли?
— Не.
Втори полицай влезе и взе проба от вътрешната страна на бузата на Оуди, а после сложи памучето на клечка в епруветка с гумена запушалка.
— За какво съм задържан?
— Съучастие в убийство.
— Какво убийство?
— Онова в магазина за алкохол „Улфи“ днес следобед.
Оуди премигна срещу него.
— Този поглед си го бива. Може да успееш да измамиш съдебните заседатели. Видели са колата ти да напуска магазина за алкохол.
— Не съм карал колата си днес.
— Кой я е карал?
Оуди се поколеба.
— Знаем, че Карл е бил с теб.
— Не съм ходил в магазина за алкохол. Удрях топки в клетката за батиране.
— Ако си удрял топки, къде ти е бухалката?
— В дома на един приятел, отидох да взема назаем косачката му.
— Това ли е алибито ти?
— Това е истината.
— Не ти вярвам — каза Висконти. — Не мисля, че и ти го вярваш, затова ще ти дам минута да си припомниш.
— Тя няма да промени нищо.