— Къде е Карл?
— Все това ме питате.
— Защо Карл застреля полицай Аройо?
Оуди поклати глава. Продължаваха да се въртят в омагьосан кръг. Детективът не искаше да каже на Оуди какво се е случило, сякаш случаят вече бе решен и имаха записи от камера и свидетели. А в това време Оуди клатеше глава и повтаряше, че бъркат. После си спомни, че случайно е срещнал едно момиче, с което са ходили на училище заедно. Ашли Найт. Помогнал й бе да напомпа гумите си на бензиностанцията. Тя го разпита за колежа. Ашли работи в „Уолмарт“ и посещава училище за козметички.
— По кое време беше това?
— Около шест.
— Ще проверя — каза Висконти, без да му вярва. — Но нека ти кажа, че нещата не изглеждат добре за теб, Оуди. Хората отиват на електрическия стол за убийство на ченге, дори да са само съучастници. За съдебните заседатели няма да има значение кой от двама ви е дръпнал спусъка, освен ако не съдействаш на полицията и не издадеш другия, разбира се.
Оуди сякаш слушаше развалена плоча. Без значение колко пъти им повтаряше същата история, те извъртаха думите му и се опитваха да го препънат. Казаха му, че Карл е бил прострелян. Кървял е. Би могъл да умре без медицинска помощ. Оуди би могъл да го спаси.
Трийсет и шест часа по-късно разпитът приключи. Дотогава Висконти бе говорил с Ашли и бе изгледал записа от бензиностанцията. Оуди нямаше пари. Отиде си вкъщи пеша. Майка му и баща му не бяха напускали къщата от два дни. Отвън имаше репортери, които бяха осеяли моравата с пластмасови чаши от кафе и бутаха микрофоните си в лицата на хората.
Край масата за вечеря никой не проговори. Подаваха си храната. По чиниите тракаха вилици и ножове. На стената тиктакаше часовник. Бащата на Оуди изглеждаше смален, сякаш скелетът му се беше свил. Бернадет пристигна с колата от Хюстън — чула бе новините. Тъкмо беше завършила обучението си като медицинска сестра и си беше намерила работа в голяма градска болница.
До четвъртия ден броят на репортерите отвън намаля. Никой не беше чувал нищо за Карл.
В неделя Оуди пристигна късно на работа в залата за боулинг, защото трябваше да смени два автобуса и да върви пеш последния километър. Полицията не беше върнала шевролета му, който все още беше улика номер едно в убийството.
Оуди се извини, че е закъснял.
— Можеш да си ходиш — каза му собственикът.
— Но аз съм на смяна днес.
— Сложих някой да те замести. — Отвори касовия апарат и даде на Оуди двайсет и два долара неизплатена надница. — Върни ризата, ако обичаш[25].
— Нямам с какво да се преоблека.
— Не е мой проблем.
Собственикът чакаше. Оуди свали ризата. Вървя единайсет километра до вкъщи, защото в автобуса не го пуснаха гол до кръста. На булевард „Сингълтън“, срещу сервиза за коли „Гарис“, до него спря пикап. Караше го момиче, Колийн Мастърс — една от приятелките наркоманки на Карл. Красива, с изрусена коса и прекалено много грим, тя беше неспокойна и нервна.
— Качвай се.
— Нямам риза.
— Не съм сляпа.
Оуди седна на мястото до шофьора, смутен от голите си гърди, които бяха бледи и на петънца. Колийн погледна в огледалата и се включи в трафика.
— Къде отиваме?
— Да видим Карл.
— В болницата ли е?
— Ще спреш ли да задаваш въпроси?
Не говориха повече. Колийн закара раздрънкания пикап до един склад за разпределяне на отпадъци на улица „Бедфорд“, близо до железопътната линия. Оуди забеляза кафява хартиена торба на седалката. Бинтове. Обезболяващи. Уиски.
— Много ли е зле?
— Виж сам. — Паркира под един огромен дъб и подаде на Оуди торбата. — Не мога да се занимавам с това повече. Той е твой брат, не мой. — Хвърли ключовете от пикапа и си тръгна.
Оуди намери Карл свит на легло в склада. През бинтовете на брат му се процеждаше кръв. От миризмата му се догади.
Карл отвори едно кървясало око.
— Хей, малко братче, донесе ли ми нещо за пиене?
Оуди остави торбата. Наля уиски в чаша и я поднесе до устните на Карл. Кожата му изглеждаше болнава, жълтеникава и лъскава.
— Ще извикам линейка.
— Не. — Карл въздъхна. — Не го прави.
— Ти умираш.
— Ще се оправя.
Оуди огледа бараката.
— Къде сме?
— Преди това беше склад за разпределяне на отпадъци. Сега е просто двор, пълен с боклуци.
— Откъде знаеш за него?
— Един приятел работеше тук преди. Винаги криеше ключовете си на едно и също място.
Карл започна да кашля. Надигна се целият, а после се свлече. Направи гримаса и показа кръвта по зъбите си.
— Трябва да ми позволиш да ти помогна.