— Казах не.
— Няма да гледам как кървиш до смърт.
Карл извади револвер изпод възглавницата си и го насочи към главата на Оуди.
— А аз няма да се върна обратно в затвора.
— Няма да ме застреляш.
— Сигурен ли си?
Оуди отново седна. Допираше с колене края на леглото. Карл се пресегна за бутилката с уиски и погледна в кафявата хартиена торба.
— Къде са ми нещата?
— Какви неща?
— Подмолна кучка! Обеща ми! Нека ти дам съвет, малко братче, никога не се доверявай на наркоман.
Карл трепереше, по челото му избиваше пот. Затвори очи и по триъгълните бръчици край тях се процедиха сълзи.
— Моля те, нека се обадя за линейка — каза Оуди.
— Искаш ли да облекчиш болката ми?
— Разбира се.
— Мога да ти кажа какво да купиш.
— Няма да ти купя дрога.
— Защо? Имаш пари. Нали спестяваше? Можеш да ми ги дадеш.
— Не.
— Аз имам повече нужда, отколкото ти.
Оуди поклати глава. Карл въздъхна и си пое дъх. Дълго време никой не каза нищо. Оуди гледаше как по зловонната превръзка на брат му пълзи муха и се храни с гнойта и засъхналата кръв.
Карл заговори:
— Помниш ли, когато ходехме за риба на езерото Конроу?
— Да.
— Спяхме в онова дървено бунгало. Не беше нищо особено, но пък човек можеше да хваща риба направо от верандата. Помниш ли, когато хвана оня шесткилограмов костур? Човече, мислех си, че тази риба направо ще те издърпа от лодката. Трябваше да те задържа за колана.
— Крещеше ми да държа кордата изпъната.
— Не исках да я изпуснеш.
— Мислех, че си ми ядосан.
— Защо?
— Това трябваше да е твоята риба. Ти ми даде да държа твоята въдица, докато вадеше бирата на татко от хладилната чанта. Точно тогава клъвна.
— Не бях ядосан. Бях горд с теб. Това си беше държавен юношески рекорд. Писаха за теб във вестника и всичко останало. — Карл се усмихна или може би направи гримаса. — Човече, бяха страхотни дни. Водата беше толкова чиста. Не като река Тринити, която става само за изхвърляне на тела и зарган[26]. — Пое си въздух. — Искам да отида там.
— На езерото Конроу ли?
— Не, на реката, искам да я видя.
— Няма да те водя никъде, освен в болница.
— Заведи ме на реката и ти обещавам, че после можеш да правиш каквото искаш.
— И как очакваш да те заведа дотам?
— Имаме пикапа.
Оуди погледна през прозореца към железопътната линия и ръждясващите товарни автомобили, които от двайсет години не са се движили. Дрипавите пердета се вееха като привидения. Какво можеше да стори?
— Ще те заведа на реката, а после отиваме в болницата.
Оуди се връща към настоящето. Застанал е зад висящите клони на върба, наблюдава тайно къщата и си мисли за момчето. Тя каза, че името му е Макс. Изглеждаше на около петнайсет, имаше фини кости, ъгловато лице и широко разположени кафяви очи. В осми клас. Какво харесват петнайсетгодишните момчета? Момичета. Екшъни. Пуканки. Супергерои. Компютърни игри.
Неделя по обяд е и сенките са струпани под дърветата, сякаш искат да избегнат най-горещата част от деня. Макс излиза от къщата и се засилва по тротоара със скейтборда си, прескача пукнатините и заобикаля жена, която разхожда кучето си. Щом прекосява Удландс паркуей, се насочва на север към Маркет стрийт и конюшните[27], където си купува кенче газирана напитка, сяда под ярката слънчева светлина на една пейка в Сентръл Парк и поклаща скейтборда под кецовете си.
Поглежда през рамо на двете страни, слага цигара в устата си и свива длан около запалена клечка кибрит, преди да я размаха в задимения въздух. Оуди проследява погледа му към момиче, което подрежда витрината на магазин — облича рокля на един манекен и я издърпва над плешивата му пластмасова глава. На възраст е колкото Макс, може би малко по-голяма. Когато се навежда, полата й се набира нагоре и той почти вижда гащичките й. Макс вдига скейтборда и го поставя на скута си.
— Много си малък да пушиш — казва му Оуди.
— На осемнайсет съм — възразява Макс. Обърнал се е към него и се опитва да направи гласа си една октава по-нисък.
— На петнайсет си. — Оуди сяда и си отваря кутийка шоколадово мляко.
— Откъде знаеш?
— Просто знам.
Макс натиска угарката и поглежда строго Оуди, опитва се да разбере дали е някой, който познава родителите му.
Оуди протяга ръка и се представя с истинското си име. Макс се взира в протегнатата длан.
— Ти говореше с майка ми тази сутрин.
— Точно така.
— Ще й кажеш ли, че съм пушил?
— Не.
— Защо седна тук?
27
Mews (англ.) — термин, който описва един ред конюшни, обикновено с жилищни помещения горе, построени около павиран двор зад големите градски къщи от XVII и XVIII век. Днес повечето такива конюшни са превърнати в жилища, някои са значително модернизирани и са считани за много престижни. — Б. пр.