— За да ми отпочинат краката.
Макс отново наблюдава витрината, където момичето слага огърлица на манекена. Тя се обръща и поглежда през прозореца. Помахва му. Макс също й маха срамежливо.
— Коя е тя?
— Едно момиче от училище.
— Как се казва?
— София.
— Гадже ли ти е?
— Не!
— Но я харесваш.
— Не съм го казвал.
— Красива е. Говорил ли си с нея?
— Мотаем се заедно.
— Какво значи това?
— В една и съща тайфа сме.
Оуди кима и отпива още една глътка от шоколадовото си мляко.
— Когато бях на твоите години, харесвах едно момиче, Фийби Картър. Страхувах се прекалено много да я поканя да излезем. Мислех си, че тя иска да сме само приятели.
— И какво стана?
— Заведох я да гледаме „Джурасик парк“.
— Всички са го гледали.
— Е, тогава беше нов и доста страшен. И когато Фийби се изплаши, скочи в скута ми. Не си спомням нищо повече от този филм.
— Слаба работа.
— На бас, че ако Фийби Картър скочи в твоя скут, няма да си мислиш, че е слаба работа.
— На бас, че ще мисля, защото Фийби Картър сигурно вече е старица.
Оуди се смее, Макс също.
— Може би трябва да поканиш София на кино.
— Тя си има гадже.
— И какво от това? Няма какво да губиш. Веднъж срещнах една жена с много лошо гадже. Опитах се да я накарам да го напусне, но тя не мислеше, че има нужда някой да я спасява, въпреки че беше точно така.
— Какво му беше лошото?
— Беше гангстер, а тя беше робиня.
— Вече няма роби. Освободени са през 1865 година.
— О, това е само един вид робство — казва Оуди. — Има много други.
— И какво стана?
— Наложи се да му я открадна.
— Опасен ли беше?
— Да.
— Дойде ли да те търси?
— И да, и не.
— Какво значи това?
— Някой път ще ти разкажа.
Униформен полицай ги гледа от петдесетина метра разстояние. Яде сандвич. Преглъща последната хапка и се приближава до пейката, като изтръсква трохи от ризата си.
Макс вдига поглед.
— Здравейте, заместник-шериф Джерард.
— Къде е баща ти?
— На работа.
Заместникът поглежда любопитно Оуди.
— А този кой е?
— С Макс просто си лафим — казва Оуди.
— Наблизо ли живеете.
— Току-що се преместих, съсед съм на Макс. Запознах се с майка му тази сутрин.
— Санди.
— Изглеждаше много дружелюбна.
Човекът се съгласява и хвърля опаковката от сандвича си в кошчето. Докосва ръба на шапката си с пръст за финално сбогуване. Оуди и момчето гледат как си тръгва.
— Откъде знаеш името ми? — пита Макс.
— Майка ти ми го каза — казва Оуди.
— А защо постоянно се взираш в мен?
— Напомняш ми на някого.
Тийнейджърът отново поглежда към витрината. София я няма.
— Помни какво ти казах — подхвърля Оуди и се изправя да си ходи.
— За кое?
— Да я поканиш на среща.
— Да бе — отвръща саркастично Макс.
— А сега ми направи услуга и спри да пушиш. Не е добре за астмата ти.
— Откъде знаеш, че имам астма?
— Просто знам.
15
Каси удря Оуди силно в стомаха.
— Открадна ми колата!
— Взех я назаем. — Опитва се да си поеме въздух.
— Не си играй с мен, господинчо. Не е вземане назаем, ако не си ме попитал първо.
— Ти спеше.
— Да видим какво ще кажат за това в съда. Тъпа ли ти изглеждам? — Каси дръпва ръка. — Боже, това боли! От какво си направен, от цимент ли? Къде ходи?
— Трябваше да сменя кредитната си карта.
— Неделя е. Банките не работят.
— Трябваше да се срещна с едни хора.
— Кои?
— Сестра ми живее в Хюстън.
— Сестра ти ли?
— Да.
— И защо не отседна при нея?
— Не съм я виждал от известно време.
Каси не вярва на нито една дума. Вдига електрошока.
— Искаш ли да те пораздрусам хубаво?
Мекотата, която Оуди бе доловил у Каси по-рано, е напълно изчезнала под черупката на гнева и негодуванието — нейната естествена защита. Тя се обръща и вдига куфара си на леглото, където Скарлет лежи по корем и гледа канала на Дисни.
— Хайде, тръгваме си.
— Но на мен ми харесва тук — недоволства Скарлет.
— Прави, каквото ти се казва!
Каси събира мокрото пране от банята и тъпче дрехите в куфара.
— Наистина съжалявам за колата — казва Оуди. — Няма да се повтори.
— Много си прав.
— Нека ви заведа на вечеря, ще идем на някое хубаво място.
Скарлет поглежда майка си в очакване.
— Всичкия ми бензин ли изхаби? — пита Каси.
— Напълних резервоара догоре.