По продължението на едната стена има маса, отрупана с чинии недоядена храна: пържени раци с мека черупка, свински ребърца, пържено пиле, картофено пюре и салата. Печените царевични кочани лъщят от масло и имат черни следи от тиган. Надзирателят вдига свинско ребро, оглозгва месото от костта и бърше пръсти с мокра кърпичка.
— Как се казваш, синко?
— Мос Джеремая Уебстър.
— Що за име е Мос?
— Ами, сър, мама не знаела как да напише „Мойсей“ в акта ми за раждане.
Един от пазачите се изсмива. Надзирателят пощипва горната част на носа си.
— Гладен ли си, Уебстър? Вземи си чиния.
Мос поглежда към пиршеството, стомахът му къркори.
— Да не се каните да ме екзекутирате, сър?
— Защо мислиш така?
— Такова ядене може да е последното на човек.
— Никой няма да те екзекутира… поне в петък.
Надзирателят се смее, но Мос не смята, че шегата е забавна. Не помръдва.
„Може би храната е отровна. Надзирателят я яде. Може би знае от кои части да яде. Мамка му, не ми пука!“
Мос започва да трупа храна в пластмасовата чиния, слага си доста ребра, щипки от раци и картофено пюре, опитва се да закрепи царевичен кочан на върха. Яде с две ръце, наведен над чинията, соковете омазват бузите му и се стичат по брадичката му. Междувременно надзирател Спаркс си взема още едно свинско ребро и сяда срещу него, видимо отвратен от затворника.
— Изнудване, измама, пласиране на наркотици — заловили са те с марихуана за два милиона долара.
— Беше само трева.
— После си пребил до смърт мъж в затвора.
Мос не отговаря.
— Заслужаваше ли си го?
— Тогава така си мислех.
— А сега?
— Бих направил доста неща различно.
— Колко време мина?
— Петнайсет години.
Мос поглъща храната твърде бързо. Парче месо му присяда. Удря с юмрук по гърдите си, веригите му дрънчат. Началникът му предлага нещо за пиене. Мос поглъща цяла кутийка с безалкохолно от страх, че може да му я вземат. Избърсва уста. Оригва се. Отново яде.
Началник Спаркс е оглозгал напълно свинското ребро. Навежда се и оставя костта в картофеното пюре на Мос, където тя стърчи нагоре като оголен пилон за знаме.
— Да започнем отначало. С Оуди Палмър сте приятели, нали така?
— Познавам го.
— Кога го видя за последно?
— Снощи, по време на хранене.
— Седял си с него.
— Да, сър.
— За какво си говорихте?
— Обичайните неща.
Началникът чака с безизразен поглед. Мос усеща как маслото от запечената на тиган царевица облива езика му.
— Хлебарки.
— Какво?
— Обсъждахме как да се отървем от хлебарките. Казах на Оуди да сложи паста за зъби „Хамър фреш“ в процепите на стените. Хлебарките не обичат паста за зъби. Не ме питайте защо, просто не обичат.
— Хлебарки.
Мос говори между хапките, яде от храната около картофеното пюре.
— Чух история за една жена. Докато спяла, хлебарка пропълзяла в ухото й. Снесла си бебета, които се заровили директно в мозъка й. Един ден намерили жената мъртва, с хлебарки, излизащи от носа й. Ние водим война с тях. Някои братлета ще ви кажат да ползвате крем за бръснене, но тоя боклук засъхва още през нощта. „Хамър фреш“ е най-доброто.
Началник Спаркс се втренчва в него.
— В моя затвор няма проблем с контрола над вредителите.
— Не знам дали това известие е стигнало до хлебарките, сър.
— Дезинфекцираме два пъти годишно.
Мос знае всичко за мерките против вредителите. Охраната идва, заповядва на затворниците да легнат на леглата си, докато килерите им се пръскат с химикал с токсична миризма. От него на всички им става лошо, но пък има нулев ефект върху хлебарките.
— Какво стана след храненето? — пита Спаркс.
— Върнах се в килията си.
— Видя ли Палмър?
— Той четеше.
— Четеше ли?
— Книга — добавя Мос, в случай че има нужда от пояснение.
— Каква?
— Дебела, без картинки.
Спаркс не вижда хумор в ситуацията.
— Знаеше ли, че щяхме да освободим Палмър днес?
— Да, сър.
— Защо някой ще бяга в навечерието на освобождаването си?
Мос избърсва мазнината от устните си.
— Нямам представа.
— Сигурно ти хрумва нещо. Този мъж е прекарал десет години на топло. Още един ден и щеше да бъде свободен, но вместо това се превръща в беглец. Когато го заловят, ще го пратят на съд и ще го признаят за виновен. Ще му дадат още двайсет години.