Санди Валдес отваря вратата, без да сваля веригата от вътрешната страна, и говори през петнайсетсантиметровия процеп. Облечена е в тесен потник, клин от ликра, чорапи до глезените и маратонки за тичане.
— Съпругът ми отиде да закара Макс на училище — казва с онова произношение, типично за образованите южняшки жени.
— Всъщност исках да говоря с вас.
— Вече казах всичко на полицията.
— Ще съм ви благодарна, ако проявите същото внимание и към мен.
Санди махва веригата и повежда Дезире през къщата към остъклената веранда. Добре сложена е, с руса коса и гладка кожа. Красива. Къщата е подредена с вкус, макар да се долавя, че обзавеждащият се е престарал в желанието си да я направи елегантна с помощта на купища списания за вътрешно обзавеждане, без да се спре на един основен стил.
Домакинята предлага освежителни напитки, гостенката отказва. За кратък момент двете жени не знаят какво да си кажат и Дезире оглежда стаята, сякаш има намерение да я купува.
Санди забелязва обувките й.
— Тези сигурно нараняват гърба и краката ви.
— Свиква се.
— Колко сте висока?
— Достатъчно. — Дезире продължава по същество: — За какво говорихте с Оуди Палмър?
— За квартала — отвръща Санди. — Заяви, че току-що се е преместил в къщата зад завоя. Казах му, че трябва да се запише в кънтри клуба и да си намери приятели. Стана ми жал за него.
— Защо?
— Каза, че жена му е починала.
— За какво друго си говорихте?
Санди се замисля.
— Каза, че прави финансова ревизия на някаква компания. Реших, че се е преместил в старата къща на семейство Уитакър. Ще го хванете, нали?
— Правим всичко по силите си.
Санди кима, но не изглежда убедена.
— Някой друг видя ли го?
— Макс, синът ни.
— Къде беше той?
— Караше скейтборда си пред гаража. Прибрах се от магазина и Палмър стоеше до алеята, разтягаше се.
— Макс говори ли с него?
— Тогава не.
— Какво имате предвид?
— Видял го по-късно до конюшните. Макс карал скейтборда си, а Палмър седял на пейка в парка. Казах всичко това на другите детективи. — Санди стиска ръце в скута си. — Райън искаше да остави Макс вкъщи днес, но той ще е в безопасност в училище, нали? Според вас правилно ли постъпваме, като се държим, сякаш всичко е наред? Не искам Макс да израсне с мисълта, че светът е пълен с чудовища.
— Сигурна съм, че сте взели правилното решение — казва Дезире, не е свикнала да води разговори по женски. — Срещали ли сте Оуди Палмър преди вчера?
— Не.
— Според вас защо е дошъл до дома ви?
— Не е ли очевидно?
— За мен не е.
— Всички знаят, че Райън го простреля. Оуди Палмър получи куршум в главата. Вероятно е трябвало да умре и да спести на всички множество проблеми. Или е трябвало да иде на електрическия стол. Не че съм за смъртното наказание, но четирима души загинаха, за бога!
— Мислите, че Оуди Палмър търси отмъщение, така ли?
— Да.
— Как бихте описали държанието му?
— Моля?
— Нервен ли беше? Стресиран? Ядосан?
— Потеше се много, но предположих, че е защото е тичал.
— А като изключим това?
— Изглеждаше спокоен… без ни една грижа на света.
На по-малко от четири километра от дома си Райън Валдес влиза с колата през портите на училището и изключва радиото. Винаги се диви на хората, които се обаждат в предаванията, за да излеят предразсъдъците си и да оповестят на всеослушание невежеството си. Нямат ли си по-добри неща за вършене от вечното оплакване колко е зле положението. За тях нещата неминуемо са били по-добре „едно време“, сякаш изтеклите години са променили спомените им и са превърнали оцета във вино.
— Значи се разбрахме. Ще чакаш някой да те вземе. Няма да напускаш училището. Няма да говориш с непознати…
Макс вади слушалка от ухото си.
— А какво е направил този човек?
— Няма значение.
— Мисля, че трябва да знам.
— Откраднал е много пари.
— Колко?
— Много.
— И ти си го арестувал?
— Да.
— Простреля ли го?
— Беше прострелян, да.
Макс изглежда искрено впечатлен.
— И сега се е върнал за теб?
— Не.
— Защо иначе ще идва до къщи?
— Остави ме аз да се тревожа за него. И не разстройвай майка си с излишни въпроси.