Тези момичета от Южна Калифорния изглеждаха, сякаш се наслаждават на работата си, усукваха се и движеха телата си около пилона по познатия начин и печелеха съвестно всяка банкнота, която се настанеше в прашките и презрамките на сутиените им.
Косата на управителя бе пригладена във влажни бразди като прясно изорано поле, а от джоба на ризата му стърчеше гребенче.
— Предлагате ли работа? — попита Оуди.
— Нямаме нужда от музиканти.
— Не съм музикант. Мога да работя на бара.
Управителят извади гребенчето и го прокара отпред назад по скалпа си.
— На колко си години?
— Двайсет и една.
— Опит?
— Малко.
Мъжът му даде формуляр за попълване и му каза, че може да изкара една смяна пробно, без заплащане. Оуди доказа, че е усърден в работата. Не пиеше. Не пушеше. Не смъркаше. Не играеше комар. Не се опитваше да чука момичетата.
Освен бара и стаите Ърбан Кович притежаваше и мексиканския ресторант в съседство, както и бензиностанцията отсреща. Те привличаха цели семейства и му помагаха да изпере част от парите, които печелеше от другите си, не дотам законни дейности.
Повечето вечери Оуди започваше работа в осем и оставаше до четири сутринта. Позволяваха му преди това да яде в ресторанта, който имаше заден двор с лозови насаждения и измазани стени с натрупани край тях бутилки вино.
След първите две седмици на новата работа забеляза автомобил със заличени номера да чака на паркинга. Обади се в полицията и изпразни касовите апарати, като скри парите под алуминиевите тави за отсервиране. Влязоха мъже с качулки на главите, въоръжени с пушки с къса цев. Оуди разпозна татуировката на единия. Ходеше с една от танцьорките и се мотаеше наоколо, за да се увери, че никой от комарджиите няма да стане твърде любвеобилен с нея.
Оуди вдигна ръце във въздуха. Хората наклякаха под масите. Момичето на пилона прикри гърдите си и кръстоса крака.
Въоръжените мъже счупиха касите и се ядосаха от оскъдната плячка. Онзи с татуировката размаха пушка към Оуди, но той запази спокойствие. Сирените приближаваха. Прогърмяха изстрели. Куршум разби огледалото над бара. Никой не пострада.
Ърбан Кович пристигна в ранните часове, на лицето му още личеше отпечатък от възглавницата. Управителят му каза какво се е случило и той извика Оуди в офиса си.
— Откъде си, хлапе?
— Тексас.
— Накъде отиваш?
— Още не съм решил.
Ърбан се почеса по брадичката.
— Хлапетата на твоята възраст трябва да вземат решение дали бягат от нещо, или бягат към него.
— Предполагам.
— Имаш ли шофьорска книжка?
— Да, сър.
— От днес нататък ще си ми шофьор. — Хвърли на Оуди ключовете за черния си джип чероки. — Ще ме вземаш всяка сутрин в десет, ако не съм ти дал други инструкции. Ще изпълняваш поръчки, когато е нужно. Ще ме оставяш вкъщи, когато ти кажа. Ще удвоя надницата ти, но ще бъдеш на мое разположение двайсет и четири часа в денонощието. Ако това значи да спиш в колата, ще го правиш.
Оуди кимна.
— Точно сега искам да ме закараш у дома.
И така започна новата му кариера. Дадоха му стая над бара. Схлупена, под гредите на покрива и малко по-широка от коридор, но напълно безплатна, бонус към заплатата. Имаше прозорец на тавана и легло от грубо борово дърво. В ъгъла стояха струпани книгите и сакът му. Беше запазил учебниците си по инженерство заради смътната надежда, че един ден би могъл да завърши образованието си.
Оуди возеше Ърбан по срещи, вземаше хора от летището, минаваше да прибере дрехи от химическо чистене и доставяше пратки. Срещна Белита, когато веднъж отиде да вземе плик от къщата на Ърбан. Не знаеше, че е любовница на шефа му, нито го интересуваше, но от момента, в който я съзря, изпита странното усещане, че кръвта му тече в обратната посока, пулсира на заден ход през сърдечните му клапи, спуска се надолу, вместо да се изкачва нагоре, достига до крайниците му и се втурва обратно.
Понякога можеш да усетиш, че си срещнал човека, който е предопределен да промени живота ти.
20
Мос осъзнава, че чува чуруликане на птици и звънчета на преминаващи велосипеди, които дрънчат оптимистично и весело. През последните петнайсет години се е събуждал от сутрешен хор, съставен от трясъци, оригване, кашляне и пърдене, и всеки нов ден е идвал с обещание за толкова светлина, колкото може да се процеди през малкия квадратен прозорец над главата му. Да се събуждаш така е по-хубаво, решава Мос, въпреки че леглото до него е празно. Кристъл си е тръгнала рано и се е прибрала с колата в Сан Антонио. Все още може да усети тежестта на задника й върху бедрата си и целувката й за довиждане, когато му каза да бъде внимателен.