— Къде са филмовите звезди? — попита Белита.
— Кого искаш да видиш?
— Джони Деп.
— Не мисля, че живее в Лос Анджелис.
— Ами Антонио Бандерас?
— Той от Салвадор ли е?
— Не.
Белита погледна през витрината на магазина, където кльощави продавачки, облечени в черно, демонстрираха заучено безразличие.
— Къде са всички дрехи? — попита.
— Изкарват само по няколко наведнъж.
— Защо?
— За да изглеждат по-специално.
Белита спря да разгледа една рокля.
— Искаш ли да я пробваш? — попита Оуди.
— Колко струва?
— Трябва да попиташ.
— Защо?
— Просто трябва.
Белита продължи нататък. Същото се повтаряше при всеки магазин. Поглеждаше през витрината или през вратата, без дори да влезе навътре. Прекараха час в обикаляне на едни и същи пресечки. Нагоре и надолу. Белита не искаше да спрат да си вземат кафе, напитка или нещо за ядене. Не искаше да стои там. Оуди я поведе с колата по булевард „Санта Моника“, покрай полицейското управление на Бевърли Хилс, към Западен Холивуд. Видяха Китайския театър и Алеята на славата — места, претъпкани с японски туристически групи, които следваха яркоцветни чадъри и се снимаха с имитатори на Мерилин Монро, Майкъл Джексън и Батман.
Белита сякаш се отпусна. Позволи на Оуди да й купи сладолед. Каза му да я изчака и влезе в магазин за сувенири. През прозореца той я видя да си купува тениска с принтирана снимка на надписа „Холивуд“.
— Прекалено малка е за теб — каза й, докато надничаше в чантата й.
— За подарък е — отвърна Белита и я дръпна.
— Никакви дрехи не сме ти купили още.
— Заведи ме в някой мол.
Оуди я закара в бездушен бетонен търговски център, обграден от километри паркирали коли и с купища палмови дървета, които изглеждаха изкуствени, но най-вероятно бяха истински. Белита го накара да седне на пластмасов стол пред пробната. Влизаше и излизаше, показваше му се облечена в поли и сака и го питаше за мнението му. Той кимаше всеки път и си мислеше, че тя може да облече чувал от зебло и пак да е красива. Оуди не разбираше защо жените изпитват толкова голяма нужда да се издокарват с къси поли и високи токчета, да са елегантни като чаши за шампанско, след като изглеждат също толкова добре в тениска и избелял чифт дънки.
Белита избираше внимателно. Оуди плати. После я убеди да седнат в ресторант с ленени покривки на масите. Откри, че се чувства необяснимо щастлив, при това за първи път от много време насам. Говореха си на испански, той гледаше светлината, която проблясваше в очите й, и не можеше да си представи по-красива жена. Представяше си как седят заедно в малко кафене край морето, някъде в Салвадор, как палмите се веят над главите им, а морето е яркосиньо като на онези снимки, които човек вижда в туристическите брошури.
— Каква искаше да станеш, като беше малка? — попита я.
— Щастлива.
— Аз исках да бъда пожарникар.
— Защо?
— Когато бях на тринайсет, видях пожарникари да изваждат трима души от горяща сграда. Само един от пострадалите оцеля, но си спомням как пожарникарите излязоха от пушека, покрити със сажди и прах. Изглеждаха като статуи. Паметници.
— Искал си да бъдеш статуя?
— Исках да бъда герой.
— Мислех, че си искал да станеш инженер.
— Това беше по-късно. Харесваше ми идеята да строя мостове и небостъргачи. Неща, които ще останат след смъртта ми.
— Можел си да посадиш дърво — каза тя.
— Не е същото.
— Там, откъдето идвам, хората ги интересува повече да отглеждат храна, отколкото да строят паметници.
В късния следобед се бориха с трафика на път за вкъщи. Слънцето беше слязло ниско и рисуваше ярка пътека върху океана — абсолютно права и златиста. Водите му бяха бурни и вълните се разбиваха пенливи на пясъчната ивица.
— Искам да се разходя по плажа — каза Белита.
— Започва да се стъмва.
— Моля те.
Оуди зави на следващата пресечка на магистралата „Олд Пасифик“, продължи по черен път под златистите скали и спря пред изоставена вишка на спасител. Белита остави сандалите си в колата. Изтича по ивицата пясък. Слънцето блестеше през тънката материя на роклята й и подчертаваше всяка извивка.
Оуди се затрудни със свалянето на ботушите. Нави нагоре дънките си. Намери Белита да цапа в пяната, издърпала по-нагоре по бедрата роклята си, за да не я напръска.
— Солената вода е много лечебна — каза му. — Когато бях малка, ми правиха операция на крака. Баща ми ме водеше на океана, където всеки ден сядах в един скален басейн, и кракът ми се оправи. Спомням си, че заспивах със звука на вълните. Затова обичам морето. Татко Океан ме помни.