Бернадет Палмър е в почивка. Валдес я открива в закусвалнята на болницата, на шестнайсетия етаж от западната кула. Не прилича на брат си. Висока е, с едър кокал, кръгло лице и нишки сива коса, измъкнати от кока й.
— Знаете ли защо съм тук? — пита я.
— Вече говорих с полицията.
— Брат ви свързвал ли се е с вас?
Избягва погледа му, гледа навсякъде, но не и в лицето му.
— Знаете ли, че да помагате на беглец е престъпление?
— Оуди излежа присъдата си.
— Избягал е от затвора.
— Оставал му е един скапан ден, защо просто не го оставите на мира?
Валдес си придърпва стол и за момент се възхищава на гледката. Не е особено красиво, но не вижда често града от този ъгъл. Оттук изглежда по-малко хаотичен и може да се види общият замисъл — малките улички, които се вливат в големите, и пейзажът, разделен на спретнати кутийки. Жалко, че не можем да видим всичко в живота отвисоко, да осъзнаем голямата картина и да поставим нещата в перспектива.
— Колко братя имате? — пита я.
— Знаете колко са.
— Единият е убиец на ченгета, а другият — просто убиец. Сигурно сте много горда.
Бернадет остава безмълвна за миг, оставя сандвича си и избърсва устата си с хартиена кърпичка. Сгъва я внимателно.
— Оуди не е като Карл.
— Какво означава това?
— Хората могат да ядат от една и съща тенджера, но да са различни.
— Кога за последно говорихте с Оуди?
— Не си спомням.
Валдес й отправя мазна самодоволна усмивка.
— Странно. Показах на началничката ви снимка. Тя каза, че някой, който е изглеждал точно като брат ви, е идвал да ви види тази сутрин.
Бернадет не отговаря.
— Какво искаше?
— Пари.
— Дадохте ли му?
— Нямам никакви.
— Къде е отседнал?
— Не ми каза.
— Мога да ви арестувам.
— Давайте, шерифе. — Протяга ръце напред. — Най-добре ме закопчайте. Може да съм опасна. О, да, вярно! Вие предпочитате да стреляте по хората.
Валдес не се поддава на провокацията, но с удоволствие би обърсал усмивката от лицето й с опакото на ръката си.
Бернадет увива хартията около сандвича си и го хвърля в кошчето за боклук.
— Връщам се в отделението си. Има болни деца, които се нуждаят от грижи.
Телефонът на Валдес звъни. Той поглежда светещия екран.
— Шерифе?
— Да.
— Обаждам се от диспечерския център в Хюстън. Искахте да ви съобщя, ако чуем името на Оуди Палмър. Преди час една от операторките ни е приела обаждане от жена, която е искала да знае дали е обявена награда за залавянето на Палмър. Не е дала името си.
— Откъде се е обадила?
— Не е казала.
— А номерът?
— Използвала е мобилен телефон. Проследихме сигнала до мотел на Еърлайн драйв, точно на магистрала „Норт“. Канех се да звънна на ФБР.
— Аз ще го направя — казва Валдес.
Момичетата гледат музикални клипове и танцуват по леглата. Някога гъвкава и смела, сега Каси има зачатъци на паласки над колана на дънките си, но знае как да се движи, вдигнала е ръце във въздуха и удря бедра в тези на Скарлет.
— Изпуснах ли купона? — пита Оуди.
— Покажи ни какво можеш! — отвръща Каси.
Оуди показва най-добрите си движения, пее заедно с Джъстин Тимбърлейк, но е минало толкова време от последния път, когато е танцувал, че изглежда тромав и непохватен. И двете момичета се строполяват на леглото със смях.
Оуди спира.
— Не се стеснявай, продължавай — окуражава го Каси.
— Да — додава Скарлет и имитира неговите танцови стъпки.
— Радвам се, че успявам да ви забавлявам — казва Оуди и пада по гръб на леглото.
Скарлет скача отгоре му. Той я гъделичка до припадък. После момичето му показва последните си рисунки, докато мляска с жълтеникава дъвка в уста.
— Нека да позная… това е принцеса.
— Аха.
— А това е кон?
— Не, това е еднолог.
— Разбира се, че е еднорог. А този кой е?
— Ти.
— Наистина ли? Какъв съм аз?
— Ти ши плинцът.
Оуди се ухилва и поглежда към Каси, която се преструва, че не ги слуша. Светът на Скарлет явно е населен с принцеси, принцове, замъци и приказки с щастлив край. Сякаш се опитва да си измисли нов живот и да го направи реалност.
Каси застава с гръб към дръпнатите пердета, скръстила ръце. Оуди я поглежда.
— Мислех, че няма да останете.
— Тръгваме си утре.
Следва дълго мълчание.
— Може би трябва да обмислиш да се приберете у дома.
Младата жена свежда поглед.
— Не сме добре дошли там.
— Откъде знаеш?
— Татко ми го каза.