— Кога?
— Преди шест години.
— Човек може да промени мнението си десет пъти за шест години. Избухлив ли е?
Каси кима.
— Някога удрял ли те е?
В очите й проблясва пламък.
— Не би се осмелил.
— Виждал ли е Скарлет?
— Дойде в болницата, но не му позволих да я види. Заради начина, по който разговаря с мен.
— Звучиш малко като него.
Един мускул потрепва отстрани на челюстта й.
— Изобщо не съм като него.
— Избухлива си. Непреклонна, заядлива, безкомпромисна…
— Не знам какво означават половината от тези думи.
— Не се предаваш.
Каси свива рамене.
— Защо не му се обадиш? Бъди над нещата. Виж какво ще се случи.
— А може би трябва да си гледаш работата.
Оуди се навежда през леглото и взема мобилния телефон на Каси. Тя се опитва да го грабне от него.
— Ще му звънна.
— Не!
— Ще му кажа, че ти и Скарлет сте добре. — Оуди държи телефона така, че тя не може да го достигне. — Едно обаждане, какво лошо има?
Каси изглежда уплашена, отчаяна.
— А ако затвори телефона?
— Той ще изгуби, а не ти.
Каси сяда на края на леглото, стиснала ръце между коленете си, пребледняла. Скарлет явно усеща, че се случва нещо важно, пропълзява до нея и слага глава на рамото й.
Оуди набира номера. Мъжът от другия край на линията отговаря сърдито, сякаш са го откъснали от любимото му телевизионно предаване.
— Господин Бренън ли е?
— Кой се обажда?
— Един приятел на Каси… на Касандра.
Следва миг на колебание. Оуди чува дишането на господин Бренън. Поглежда към Каси, очите й са се изпълнили с крехка надежда.
— Тя добре ли е? — пита мъжът.
— Добре е.
— А Скарлет?
— И двете са добре.
— Къде са?
— В Хюстън.
— Другата ми дъщеря каза, че Каси е заминала за Флорида.
— Не й е потръгнало, господин Бренън.
Отново има дълга пауза, но Оуди не оставя мълчанието да се проточи.
— Не ме познавате, сър, и нямате причина да ме изслушате, но вярвам, че сте добър човек, който винаги се е опитвал да направи най-доброто за семейството си.
— Аз съм християнин.
— Казват, че времето лекува всички рани, дори и най-дълбоките. Може би помните за какво сте се скарали с Каси. Знам как неразбирателствата могат да ескалират. Знам колко изнервящо може да е да гледаш как някой губи пътя си, да искаш да му попречиш да направи грешка. Но и двамата сме наясно, че някои неща не могат да се кажат или научат. Хората трябва да ги открият сами.
— Как се казваш, синко?
— Оуди.
— Защо ми се обаждаш?
— Дъщеря ви и внучката ви се нуждаят от вас.
— Тя иска пари, така ли?
— Не, сър.
— Защо не ми се обади сама?
— Много е упорита… в добрия смисъл. Може би го е наследила от вас. Горда е. Добра майка е. Справя се с всичко сама.
Господин Бренън настоява да чуе още за тях. Звучи тежко, разкаяно. Оуди продължава да говори, отговаря на въпроси, слуша за спорове, които не изглеждат така ясни, след като е минало толкова време. Жена му починала. Работел на две места. Не отделял на Каси вниманието, което заслужавала.
— Тя е тук сега — казва Оуди. — Искате ли да говорите с нея?
— Да, искам.
— Изчакайте.
Оуди поглежда Каси. Докато е слушала разговора им, тя му се е сторила изпълнена с надежда, ядосана, уплашена, смутена, упорита и готова да заплаче. Сега взема телефона, хваща го в две ръце, сякаш се страхува, че той може да падне и да се счупи.
— Татко? — Сълза се спуска по бузата й към ъгълчето на устата.
Оуди хваща Скарлет за ръка.
— Къде отиваме?
— Навън.
Завързва кецовете й и двамата излизат от стаята, минават по стълбите и покрай басейна, под чиято повърхност струи мътна синя светлина. Вървят между редици паркирани коли и палмови дървета, покрай главния път и към бензиностанцията, където Оуди й купува близалка и гледа как Скарлет я яде от основата към върха.
— Мама защо финаги плаче? — пита.
— Тя се и смее.
— Не толкофа често.
— Понякога не е лесно да сме онези, които трябва да бъдем.
— Не се ли случфа от само себе си?
— Ако си късметлия.
— Не разбирам.
— Един ден може би ще разбереш.
По някое време след полунощ Оуди усеща как Каси се пъха между завивките и притиска голото си тяло до неговото. Тя плъзва крак около него, вдига се на колене и го яхва, оставя наболата му брада да се отърка в бузата й, докосва устните му със своите.
— Трябва да сме тихи.
— Сигурна ли си, че го искаш? — пита Оуди.
Каси търси погледа му.
— Утре си отиваме вкъщи.