— Бях в затвора, не в Арканзас.
— Кажи ми тогава коя е Ким Кардашиян.
— Кой?
Лестър се тупва по бедрото, смее се и разкрива златните си зъби. Един от по-пияните клиенти се хвърля към гъвкавата стриптийзьорка, човек от охраната сграбчва главата му в здрава хватка и го изкарва навън.
— Не мога да разбера защо го правят — казва Лестър. — Момичето няма нищо против.
— Питал ли си я?
— Обискираха мястото два пъти през последните шест месеца. Прахосват парите на данъкоплатците, ако питаш мен.
— Не знаех, че плащаш данъци.
— Говоря сериозно. Това, което правят хората в личното си време, не е ничия работа. Ако искат да харчат парите си за скъпи напитки в стриптийз клубове като този, защо да ги спираш? Такива клиенти помагат на някое бедно момиче да храни децата си или да си осигури образование. Къде е моралният проблем при тези толкова трудни в икономически план времена?
— Искаш по-слаба намеса на правителството.
— Аз съм капиталист, но не от оня превзет женчовски капитализъм, дето го практикуват в тая държава. Искам да видя чистата форма на капитализма. Искам да видя една Америка, в която, ако имаш достатъчно пари, можеш да правиш каквото си поискаш. Ако искаш да бетонираш цял Канзас и имаш достатъчно пари за целта — давай. Ако искаш да ровиш за петрол и газ, плати си и можеш да действаш. Вместо това имаме безброй правила, ограничения, проклетите природозащитници, неандерталците от Чаената партия[40] и мекушавите социалисти. Нека шибаните пари решават нещата!
— Говориш като истински патриот — отбелязва Мос.
Лестър вдига чаша за наздравица:
— Амин! — Пие и изправя раменете си назад. — Какво искаш?
— Искам среща с Еди Босия.
— Да не си луд? Току-що си излязъл.
— Трябва ми малко информация.
Лестър разтрошава малко лед със зъби.
— Мога да ти дам телефона му.
— Не, искам да го видя.
Лестър го поглежда подозрително.
— А ако той не иска да те види?
— Кажи му, че съм приятел на Оуди Палмър.
— За онези пари ли става дума?
— Както каза ти, Лестър, винаги става дума за пари. — Мос вдига бирата си и отпива дълга бавна глътка. — Има и още нещо.
— Какво?
— Трябва ми 45-милиметров. Чист. Зареден.
— Да ти приличам на прост мошеник?
— Ще си платя.
— О, да, със сигурност.
29
Валдес паркира пикапа си далеч от мотела и изминава пеша последните две пресечки, обвит в облаци прах от минаващите камиони по шестлентовия път. Сгушен в якето си и защитен от студа, той спира на входа, където върховете на палмите се огъват от вятъра, а луната изглежда като сребърна чиния зад едрите им листа.
Нощният управител е латиноамериканец на средна възраст. Седи, качил крака на бюрото на рецепцията, и гледа мексикански сапунен сериал, в който актьорите са с прически и дрехи от преди двайсет години и говорят така, сякаш се канят да се изчукат или да се сбият.
Шерифът показва значката си и управителят го поглежда неспокойно.
— Виждал ли си този мъж? — пита Валдес и му показва снимка на Оуди Палмър.
— Да, но не и през последните дни. Косата му е различна сега. По-къса.
— Наел ли е стая?
— Приятелката му нае. Тя е горе, на втория етаж. Детенцето й е с нея.
— Кой номер е стаята?
Нощният управител прави справка в компютъра.
— 239. Касандра Бренън.
— Каква кола кара?
— Хонда. Пълна трошка. Натоварена с боклуци.
Валдес отново показва снимката.
— Кога го видя за последен път?
— Не работя през деня.
— Кога?
— Предната вечер. Какво е направил?
— Той е издирван беглец. — Валдес прибира снимката. — Стаите, съседни на тяхната, заети ли са?
— От два дни насам не.
— Искам ключ. — Валдес взема магнитната карта. — Ако не се върна до пет минути, искам да се обадиш на този номер и да кажеш, че полицай има нужда от подкрепление.
— Защо не се обадите вие?
— Още не знам дали ще имам нужда от подкрепление.
Оуди се буди със странната увереност, че е сънувал, но няма никакъв спомен от съня. Усеща познатата болка от загубата на нещо, което току-що се е изтърколило от ума му. Бил е на косъм да го види, но вече е изгубено. По същия начин усеща и миналото си — вихър от прах и боклуци.
Отваря очи, без да знае дали е чул звук, или е усетил промяна в налягането. Става и отива до прозореца. Вън е тъмно. Тихо.
— Какво има? — пита го Каси.
— Не знам, но сега ще си тръгна.
— Защо?
— Време е. Вие останете тук. Не отваряйте вратата, освен ако не е полицията.
Каси се колебае, прехапала е долната си устна, сякаш се опитва да премълчи нещо. Оуди нахлузва ботушите си и грабва сака. Открехва леко вратата, оглежда се в двете посоки по пасажа[41]. Нищо не помръдва на паркинга, но той си въобразява, че забелязва дебнещи сенки, скрити навсякъде. Част от рецепцията се вижда, но Оуди не забелязва никого зад бюрото.
Пасажът завива надясно. Като се придържа близо до стената, Оуди се придвижва към стълбите, но чува как някой се приближава. Най-близката врата е с табелка „Чистачка“. Дръжката й трака хлабаво, когато я пробва. Ключалката е евтина. Блъска вратата с рамо, влиза вътре и я затваря след себе си. Вътре има мокри парцали за чистене и метли, изправени в количка.
Покрай решетъчната врата преминава сянка. Оуди изчаква още няколко секунди, в гърлото му е заседнал страх. В този момент чува как някой крещи „Полиция!“, а после — писък на жена. Оуди вече бяга. В края на стълбите завива надясно и се щура като паяк между паркиралите коли, докато стига до заграждението отзад. Набира се нагоре. Скача от другата страна. Пак тича, прекосява двора на фабрика, намира отворена порта, която води към странично шосе. Чува крясъци. Силен пукот. Аларми. Псувни.
40
Американско политическо движение, което има важна роля в Републиканската партия и е известно с консервативните си идеи. — Б. пр.
41
Мотелите в САЩ имат пасажи за преминаване, външни коридори, които вървят покрай входните врати на стаите, подобно на тераса. — Б. пр.