Выбрать главу

Сеногълс качва единия си крак на стол и подпира лакът на коляното си, сякаш се подпира на ограда. Около ъглите на очите му има паяжини от бръчици като фини пукнатини в стар китайски порцелан.

— Какво намекваш?

— Струва ми се странно, че Оуди Палмър е избягал в деня преди освобождаването си, а после се е появил пред къщата на полицая, който го е арестувал.

— Друго?

— Също така смятам, че е странно, че Валдес се е опитал да залови Палмър, без да поиска подкрепление, след като нощният управител на мотела е идентифицирал Палмър по снимка.

— Смяташ, че Валдес е корумпиран?

Дезире не отговаря.

Сеногълс поглежда към агентите около себе си. Явно е раздвоен. Изправя се.

— Добре, в екипа си, но не се приближавай и на крачка до шерифа. Той е забранена територия.

Тя се опитва да възрази.

— Палмър е бил пред къщата му. Валдес с право е обезпокоен. Спомни си кого преследваме. Ако Палмър е тръгнал по пътя на отмъщението, нашата работа е да търсим кои други хора биха станали негова мишена. Съдията, адвокатът на защитата, прокурорът. Всички те трябва да бъдат уведомени.

— А ще им осигурим ли закрила?

— Само ако сами я поискат.

34

Старото кино „Гранада“ на улица „Дженсън драйв“ е изоставено още от средата на деветдесетте. Заковано с дъски. Изрисувано със спрей. Изцапано с птичи изпражнения. Зарязано в полза на мултиплекса на два километра оттам. Построено е през 1950 година, когато Северен Хюстън бил главната зона за пазаруване на юг от Хъмбъл и семействата са имали традиция да ходят за покупки там в неделя сутрин, докато децата им гледали детски филмчета.

Пекарната „Ламонтс“, където Оуди бе работил на половин ден в колежа, се намира точно отсреща на улицата, но сега вече е китайски ресторант „Великата стена“. Шефът му в пекарната, господин Ламонт, веднъж разказа на Оуди как се запознал с негов адаш — тексаския герой от войната Оуди Мърфи — в кино „Гранада“, когато дошъл в Хюстън да представи „До ада и обратно“, филм за неговия живот.

— Затова ти дадох тази работа, кръстен си на най-смелия мъж, когото някога съм срещал. Знаеш ли какво е направил?

— Не — каза Оуди.

— Застанал върху горящ танк и стрелял с картечница, докато пламъците ближели краката му. Простреляли го много пъти, но той отказал медицинска помощ и не спрял, докато подчинените му вече били в безопасност. Познай колко шваби е убил.

Оуди сви рамене.

— Хайде де, познай.

— Сто.

— Не ставай глупав!

— Петдесет?

— Да, по дяволите! Убил петдесет германци!

Оуди обеща на господин Ламонт, че ще гледа филма някой ден, но така и не го направи. Още нещо, за което съжалява.

Заобикаля отстрани киното и се покатерва по противопожарния изход. Изритва заключената с катинар врата, която се отваря с трясък на проядените си панти, удря се в стената и отронва парчета влажна мазилка. Оуди претърсва празната сграда, която мирише на плесен и разложение. Изтръгнати и отнесени, редиците седалки са оставили след себе си наклонена пещера, осеяна с останки от килим, изкривени метални части и счупени осветителни тела. По боядисаните в тъмнозелено и тъмночервено стени край первазите все още има декоративни тавански орнаменти, които обточват корнизите.

Именно там Оуди се опитва да заспи, положил глава на якето си и свит като зародиш. Забравил е на колко е години. Налага се да преброи годините и се оказва, че е на трийсет и три. Нощта идва, трепереща и проблясваща от светкавиците. Напомня на Оуди за всички онези нощи в затвора, когато отново и отново преживява своята трагедия, свит на леглото и опрян в тухлената стена.

— Ще се страхуваш — казваше му Мос. — Затова, щом усетиш страх, спомни си, че най-дългата нощ е само осем часа, а най-дългият час е шейсет минути. Зората винаги ще дойде, освен ако искаш да не идва, но ти трябва да се бориш с тази мисъл. Дай си още един ден.

Оуди не е вярвал, че нещо от затвора ще му липсва, но ето че Мос му липсва. Огромният мъж му беше отчасти бодигард, отчасти спонсор, но най-вече — приятел.

Със сигурност са го разпитвали за бягството. Може би е понесъл един-два боя. Боли го, като мисли за това, но беше по-безопасно да не казва на никого за плановете си, дори на Мос. Един ден ще му пише и ще му обясни.

Налага си да мисли за друго. Замисля се за Белита и си спомня първите няколко месеца от връзката им, удивен колко ярко са се запечатали в ума му определени моменти. Любовта е инцидент, който не можеш да избегнеш, решава. Като да хвърлиш парашут от самолет и да скочиш след него, убеден, че можеш да го хванеш по време на падането. Оуди падаше, но не чувстваше, че лети към смъртта си.