През онези първи дни виждаше Белита четири или пет пъти седмично, докато я караше по задачите й, поставени от Кович. Правеха любов в колата, в стаята на Оуди и в къщата на Ърбан, когато той беше във фермата или по работа извън града. Никога не оставаха заедно за цялата нощ. Никога не заспиваха в прегръдките си и не се събуждаха заедно на сутринта. Открадваха си моменти заедно като крадци, а после се взираха в океана, в нощното небе или в тавана на стаята на Оуди.
— Колко момичета си обичал? — попита го Белита един ден.
— Само теб.
— Лъжеш.
— Да.
— Няма нищо. Можеш да продължиш да ме лъжеш.
— А ти колко мъже си обичала?
— Двама.
— Това включва ли мен?
— Да.
— Кой беше другият?
— Няма значение.
Лежаха на задната седалка на джипа на Ърбан, паркиран над плажа, където вълните се къдреха и разбиваха на пясъка — прибоят сякаш вдишваше и издишваше като огромни дробове. Толкова много неща искаше да знае Оуди за Белита. Всичко. Мислеше, че ако й разкрие подробности от собствения си живот, тя може да му разкаже повече за нейния, но Белита умееше да води продължителни разговори и в същото време да говори съвсем малко. Тогава в очите й, тъмни и немигащи, сякаш проблясваха спомени и знание, които Оуди не можеше да си представи, за които не можеше да я попита.
Какво беше научил? Испанският й баща притежавал малък магазин в Лас Колинас, а майка й шиела булчинските рокли, които той продавал. Живеели над двуетажния магазин, където Белита спяла в стая с по-голямата си сестра, за която не искаше да говори. Не обичала кучета, истории за духове, земетресения, млечница, гъби, захарен памук, болници, изпускащи мастило химикалки, сушилни, телешоп реклами, противопожарни аларми, електрически фурни и карантии.
Стаята й не издаваше нищо за нея. В нея нямаше лични вещи, а с изключение на бельото й повечето чекмеджета бяха празни. В гардероба имаше половин дузина рокли, както и дрехите, които й бяха купили, когато ходиха по магазините заедно.
Когато Оуди задаваше още въпроси за семейството й — къде е израснала и кога е дошла в Америка, тя се гневеше. Същото правеше и когато той й признаваше любовта си. Понякога го приемаше, а друг път го наричаше глупав и го отблъскваше. Присмиваше се на младостта му и омаловажаваше това, което ставаше помежду им. Може би се надяваше така да го накара да я остави, но постигаше обратния ефект, защото подигравките й означаваха, че не е безразлична.
Белита поглеждаше ръчния часовник на Оуди и казваше, че е време да тръгват. Станали бяха самонадеяни, поемаха прекалено много рискове, осланяха се на късмета си.
Оуди мразеше да я оставя в къщата. Не знаеше дали тя ходи в леглото на Ърбан всяка нощ, но се опасяваше, че е така, и мисълта, че друг мъж докосва Белита, го караше да стене, заровил ръце във възглавницата. Разкъсван между ревността и желанието, лежеше в леглото със затворени очи, отдаден на виденията от фантазиите си. Усещаше аромата на Белита навсякъде. Беше потопила света му в уханието си.
— Харесва ли ти да живееш така? — попита я, докато караха по крайбрежния път. Бяха успели да си откраднат половин ден, както правеха понякога. Така измерваше живота си вече: в часовете, прекарани с Белита.
Тя не отговори, остана с безизразно лице.
Оуди отново попита:
— Харесва ли ти да живееш с Ърбан?
— Той се погрижи за мен.
— Но не те притежава.
— Не разбираш.
— Обясни ми.
Оуди видя как бузите и шията й пламват.
— Прекалено си млад.
— Не съм по-млад от теб.
— Видяла съм повече.
За миг Оуди обърна поглед към океана. Гневен. Тъжен. Объркан. Искаше да я попита дали скритата любов все пак е любов, или е като дървото, което пада в гората, без да има кой да го чуе. Тези моменти с Белита му изглеждаха толкова истински, всичко останало беше илюзия.
— Можем да се махнем оттук — каза й.
— И къде ще отидем?
— На изток. Имам семейство в Тексас.
Белита се усмихна тъжно, сякаш слушаше брътвежите на симпатичен идиот.
— Кое е толкова смешно?
— Ти не ме искаш.
— Напротив, искам те.
Прозорецът беше отворен и вятърът развя косата й, запрати я в ъгълчетата на устата й. Белита придърпа колене към гърдите си и сведе глава.
— Какво се е случило с теб? — попита Оуди.
Белита не отговори. Оуди осъзна, че тя плаче. Отби отстрани на пътя. Почти се беше стъмнило. Наведе се и целуна бузата й, каза й, че съжалява. Кожата й беше почти хладна. Той прокара връхчетата на пръстите си по лицето й, по вдлъбнатините и изпъкналостите, сякаш бе слепец, който изучава красотата й. И за първи път разбра, че любовта може да носи тъга, жестокост и унищожение също толкова лесно, колкото носи добрина и радост.