Белита избута ръцете му от себе си и му каза да я закара вкъщи.
По-късно Оуди застана под душа и дълго стоя неподвижен пред огледалото, хванал четката за зъби, без да може да се съсредоточи. Безкрайно близко и толкова далечно, лицето на Белита го преследваше: леко разтворените й устни, гладкостта на кожата й, кафявото на очите й, лекото й задъхано дишане и водопадът от въздишки. Струваше му се, че страстта им може да освети цели градове, и все пак Белита се отдалечаваше от него, използваше тялото му, за да достигне до далечно място, до което той никога не би могъл да се добере.
По-късно Оуди слезе до вестибюла, отиде до платения телефон и се обади на майка си в Далас. Не беше говорил с нея от шест месеца, но изпращаше картички, прати й подарък за рождения ден — рамка за снимка, обточена с мидички (което носело лош късмет според силно суеверната Белита).
Слушаше как телефонът звъни и си представяше, че майка му минава по тесния коридор, заобикаля страничната масичка и стойката за шапки. По линията имаше ехо. Зачуди се дали жиците действително пренасят думите му, или ги превръщат в сигнали.
— Добре ли си? — попита го тя.
— Срещнах едно момиче.
— Откъде е?
— Салвадор. Искам да се оженя за нея.
— Прекалено си млад.
— Тя е жената за мен.
— Предложи ли й?
— Не.
Заспал едва на разсъмване, Оуди се събужда малко преди обед. Иска да е навън и да усеща слънцето върху кожата си, да вдишва свободата, докато все още я има. Излиза от киното и върви по улиците, опитва се да прочисти главата си. Когато напусна затвора, имаше план, но сега започва да се пита дали цената не е прекалено висока. Още две невинни души са мъртви — как би могла каквато и да е цел да си заслужава такава жертва?
Въобразява си, че хората го зяпат, сочат го с пръст, шепнат зад гърба му. Подминава мъж в халат и млада жена с татуировки, която трепери от гняв, ридае под един прозорец и умолява някого да отвори „проклетата врата“. Преминава покрай изгоряла кола, изоставен хладилник, магазини с намалени стоки, шоуруми, банда мотоциклетисти.
В един момент поглежда нагоре и забелязва църква с табела отпред, на която пише: „Ако наистина обичаш Бог, покажи му парите си!“ На отсрещния ъгъл има магазинче за алкохол с ярък неонов знак над вратата. На рафтовете са подредени множество бутилки — концентрати и ликьори, ферментирали плодови напитки, които Оуди никога не е вкусвал или чувал. И все пак сериозно обмисля колко лесно би било да влезе и да се напие до забрава.
Над главата му дрънва звънче. Пътеките са празни. В магазина има камера, насочена към входа. Оуди се вижда на екрана. Кима на мъжа зад щанда.
Вижда платен телефон и обмисля да се обади на майка си, но вместо това звъни на телефонни услуги. Пита за телефонен номер и слуша сигнала „свободно“. Вдига секретарка.
— Искам да говоря със специален агент Фърнис — казва Оуди.
— Кой е на телефона?
— Имам информация за нея.
— Трябва да ми дадете името си.
— Оуди Палмър.
Слушалката пада върху твърда повърхност. Оуди чува приглушени гласове и хора, които крещят по коридорите. Поглежда касиера. Кимва. Отново се обръща с гръб.
Обажда се жена.
— Специален агент Фърнис?
— Да.
— Аз съм Оуди Палмър. Срещали сме се преди.
— Да, спомням си.
— Прочетох онези книги, които ми препоръчахте. Отне известно време да ги набавят в библиотеката, но ми харесаха много.
— Едва ли ми се обаждаш да правим литературни анализи.
— Не.
— Знаеш, че те търсим Оуди.
— Предположих.
— Предай се.
— Не мога да го направя.
— Защо?
— Все още имам да свърша някои неща, но искам да знаете, че не съм застрелял Каси и Скарлет. Давам ви честната си дума. Заклевам се в живота на майка си и в гроба на баща си, че не бях аз.
— Защо не дойдеш тук да ми го обясниш лично?
Оуди усеща, че под мишниците му се стича пот. Отлепя слушалката от главата си и бърше ухото си с рамо.
— Още ли си там?
— Да, госпожо.
— Защо избяга, Оуди? Оставаше ти един ден.
— Не съм откраднал онези пари.
— Направил си признание за обира.
— Имах си причини.
— Какви?
— Не мога да ви кажа.
Специален агент Фърнис прекратява тишината.
— Мога да уважа това, че си поел вината на брат си или нечия друга, Оуди, но в очите на закона всички, замесени в обир, са еднакво виновни, независимо дали са извършили отвличането, карали са колата за бягство, или просто са провеждали телефонни обаждания.