— Вие не разбирате.
— Тогава ми обясни. Защо избяга от затвора? Щяха да те освободят.
— Никога нямаше да бъда свободен.
— Защо?
Оуди въздъхва.
— Прекарах последните единайсет години в страх, агент Фърнис. Страхувах се от нещата, които биха могли да се случат, от нещата, които съм извършил. Спях с едно отворено око. Пазех си гърба, опрян в стената. Но знаете ли, откакто излязох оттам, спя прекрасно. Мисля, че най-после осъзнах, че истинският ми враг е страхът.
Тя си поема дълбоко дъх.
— Къде си?
— В един магазин за алкохол.
— Нека дойда да те взема.
— Няма да съм тук.
— Ами Карл?
— Той е мъртъв.
— Откога?
Оуди допира слушалката на телефона по-плътно до ухото си и стиска силно очи, така че пред тях започва да танцува калейдоскоп от разноцветни светлини. Светлините угасват и той си представя брат си, седнал до реката, с блестящо от пот лице, хванал пушка в скута си. От бинтовете на гърдите му избиваше кръв и Карл се взираше в черната вода, сякаш реката имаше отговор за най-важните въпроси в живота. Карл знаеше, че няма да иде в болницата. Нямаше да избяга от Калифорния и да започне нов живот.
— Мъжът, когото убих, имаше жена и дете на път — промълви Карл. — Иска ми се да мога да променя нещата. Иска ми се да не се бях раждал.
— Ще отида да доведа лекар. Ще се оправиш — настоя Оуди. Но дори докато изричаше думите, знаеше, че са лъжа.
— Не заслужавам прошка и молитви — заяви Карл. — Тук ми е мястото. — Посочи към реката, където теченията се виеха и засмукваха, матовочерни и безмилостни.
— Не говори такива неща — каза Оуди.
— Кажи на мама, че я обичам.
— Тя знае.
— Не й казвай за това, което ще се случи сега.
Оуди искаше да възрази, но Карл вече не слушаше. Насочи оръжието към него и му каза да се маха. Оуди отказа. Карл притисна дулото до челото на Оуди и изкрещя срещу него, опръска лицето му с кървава слюнка.
Оуди се качи в камиона и си тръгна със замъглени от сълзи очи по изровения път. Погледна в огледалото за обратно виждане, но на брега на реката вече нямаше никого. Години наред се опитваше да убеди сам себе си, че Карл е избягал и живее някъде под различно име, с хубава работа, съпруга и семейство, но дълбоко в себе си знаеше какво е направил брат му.
Специален агент Фърнис още е на телефона и чака Оуди да й обясни.
— Карл почина преди четиринайсет години на река Тринити.
— Как?
— Удави се.
— Не намерихме тялото му.
— Напълнил е джобовете си със старо желязо и е скочил в реката.
— Откъде да знам, че ми казваш истината?
— Претърсете дъното на реката.
— Защо не каза на никого?
— Той ме накара да обещая.
Оуди иска да затвори телефона.
— Чакай! — казва Дезире. — Защо отиде при къщата на шерифа?
— Трябваше да съм сигурен.
— Сигурен в какво?
Линията прекъсва.
35
Мос намира Рабит Бъроуз едва в късния следобед. Чистачът мие пода на училищния физкултурен салон и върти парцала, сякаш е негова анорексична партньорка в танците. Помещението мирише на пот, мехлем против подсичане и нещо друго, което Мос разпознава от младостта си. Хормони, може би. На трибуните седи момиче и цъка игра на телефона си. На около тринайсет е. С наднормено тегло. Отегчена.
— Няма ли машина, която да върши тази работа? — пита Мос чистача.
— Счупена е — казва Рабит и се завърта бавно. Облечен е с хавайска риза с къс ръкав, която му е един размер по-малка, така че мускулите на ръцете му изпъкват като бутове коледна шунка, а дългата му коса е прибрана в посивяваща опашка.
— Часовете свършиха. Всички си отидоха у дома.
— Търся теб.
Рабит премества парцала от лявата в дясната си ръка. Така може да се използва като оръжие. Преценява внимателно Мос, за да реши дали да се бие, или да бяга.
— Нищо няма да ти направя — уверява го затворникът и вдига ръце. — От колко време работиш тук?
— Не е твоя работа.
— Знаят ли, че си осъждан престъпник?
Рабит премигва срещу него. Лицето му е трескаво, кожата му — влажна, очите — широко разтворени.
— На бас, че си нямат идея.
Рабит е вдигнал парцала с две ръце.
— Спокойно. Разливаш вода навсякъде.
Мъжът поглежда локвата.
— Кое е малкото момиче? — пита Мос.
— Тя си стои тук.
— Какво значи това?
— Майка й работи. Аз се грижа за нея.