— Искат те жив или мъртъв, амиго. За мен е без значение.
Оуди се навежда към багажника, а онзи замахва с пистолета към главата му отзад. Оуди не вижда проблясваща светлина или фойерверки. В този кратък момент мракът се свежда до малка бяла точица и изчезва напълно, сякаш някой е изключил стар черно-бял телевизор.
Понякога Оуди си представя, че живее в чужд сън. Друг път обмисля съществуването на паралелна вселена, в която Белита живее в Калифорния, чисти къщата на Ърбан Кович и спи в леглото на господаря си. В тази паралелна вселена Карл поправя двигатели в гаража на татко им, цигарите не са канцерогенни, съпругът на Бернадет не е агресивен пияница, а Оуди е инженер, който работи в агенция за международна хуманитарна помощ и строи системи за водоснабдяване и канализация.
Хората казват, че има моменти (като затварянето точно пред теб на плъзгаща се врата или поемането по определен разклон на кръстопътя), заради които животът ни се стича по различен начин. И едва впоследствие, като погледнем назад, понякога виждаме, че всъщност сме имали избор. През повечето време сме жертви на обстоятелствата и затворници на съдбата.
Когато се връща назад, Оуди може да види точния ден, когато застана на кръстопът. Беше една сряда сутрин в средата на октомври, когато отиде да вземе Белита от голямата къща, а тя отиде до колата с тъмни очила и сламена шапка. Отвори й вратата. Тя седна. Тогава Оуди забеляза лявото й око, което беше подпухнало, наполовина затворено и вече променяше цвета си.
— Какво стана?
— Нищо.
— Удари ли те?
— Ядосах го.
— Не е имал право.
Белита му се усмихна съжалително, сякаш Оуди е малко момченце, което никога няма да разбере как се върти светът, никога няма да проумее какво е да си жена, да си Белита. Тя излезе от колата, за да седне отзад. Пътуваха в тишина, без лекотата помежду им, без топлината, без възможността Оуди да се отпусне и да се наслаждава на красотата й.
Дали Ърбан бе разбрал за връзката им? Наказал ли я беше? Или набил? Оуди усети как зрението му се замъглява и пожела да срине из основи света на Ърбан — да потроши всяка маса за хазарт, всеки джубокс, бутилка алкохол и овошка, които притежаваше.
С Белита си размениха само няколко думи този ден. Тя събра парите, попълни разписките и написа депозитните квитанции. До три часа се бяха върнали в къщата. Оуди й отвори вратата и й протегна ръка. Тя го пренебрегна. После забеляза, че във вида й има нещо различно. Вместо малкото сребърно кръстче, което обичайно висеше от верижка на шията й, тя носеше висулка, която приличаше на изумруд.
— Откъде го взе?
Белита не отговори.
— Той ли ти го даде? Преди или след като те удари?
Тя отказа да го слуша.
— Изчука ли те първо?
Белита се завъртя и го зашлеви през лицето. Щеше да го удари пак, но той хвана ръката й и се опита да я притегли към себе си. Да я целуне. Тя започна да се бори. Оуди изкрещя въпроса си към нея:
— Защо?
— Той ме спаси.
— Аз също мога да те спася.
— Ти не можеш да спасиш дори себе си!
Белита изблъска ръцете му и изчезна в къщата. През следващите четири седмици го държеше на разстояние. Положи капани, опъна бодлива тел, отрови разговорите им. Ако искаше пространство, щеше да й го даде, казваше си Оуди, но сърцето му бе на друго мнение. Виждаше Белита навсякъде… във всичко. И при мисълта, че някой друг може да я има, бузите му горяха, гърдите го боляха и той се чувстваше така, сякаш смисълът на живота му се изпарява в нищото.
Една събота в къщата на Ърбан сред хълмовете Оуди се съблече до кръста и започна да поправя фонтан, който не работеше от няколко седмици. Нагази във водата с цвят на нечистотии и стигна до статуя на нимфа, която имаше гърди с големина на ябълки, широки бедра и венец около главата.
Плочките бяха яркосини, на места липсваха. Оуди почна да изстъргва наслагванията от каналите за оттичане с острието на ножчето си. Белита го гледаше от верандата. Каза му да си сложи риза, за да не получи слънчево изгаряне — за първи път от цял месец отчиташе присъствието му.
Острието се изплъзна и се вряза в ръката му. Оуди погледна порязаното. Вдигна ръка. По китката му потече кръв.
— Идиот такъв! — извика на испански Белита.
Мигове по-късно се появи с аптечка за първа помощ. Бинтове. Дезинфектант.
— Може да имаш нужда от шевове.
— Ще се оправя.
Белита почисти раната и спря кървенето.
— Ядосана ли си ми? — попита я Оуди.
Не му отговори.
— Какво толкова направих, за да те засегна така?
— Пази го да не се намокри.