— Обичаш ли ме?
— Не ме питай.
— Искам да се оженя за теб.
— Спри! Не го казвай.
— Защо?
— Един ден ще ме пратят обратно.
— Какво означава това? Кажи ми. Защо си толкова изплашена?
— Веднъж вече изгубих всичко, не мога да позволя да се случи пак.
И тогава Белита му разказа историята си. Описа как земята се разтресла и надигнала, а хората се катурвали по гръб като костенурки, без да могат да станат, сградите се сривали като бисквити, а звукът бил като рев на локомотив, втурнал се през тунел. Четирийсет секунди. Толкова било нужно на планината, за да се спусне надолу по хълма и да отнесе четиристотин къщи в Лас Колинас. Загиналите били много, защото повечето хора спели по това време.
Съпругът на Белита я извлякъл навън. Върнал се за брат й. И трети път — за сестра й, но никой от двамата не излязъл. Вместо това четири етажа бетон се сгънали като хармоника, превърнали се в отломки и облак прах. Копали в продължение на осем дни, от време на време вадели по някой оцелял от различни сгради, но предимно мъртви тела. Ровили с голи ръце, докато тротоарите се покрили с трупове, а миризмата била отвратителна. Извадили осемгодишно момиченце от мазе. Двойка старци били намерени прегърнати, потънали в кал, сякаш бронзова отливка.
И двамата родители на Белита загинали. Съпругът й, сестра й, съседите… всички били пометени. От цялото семейство останали само Белита и брат й. Оскар бил на шестнайсет. Тя — на деветнайсет и бременна. Булдозерите все още разчиствали отломките, когато двамата решили да заминат на север, към САЩ. Какво друго им оставало? Били бездомни. Бедстващи. Ограбени.
Прекосили хиляди километри джунгла, планини, реки и пустиня в ремаркетата на камиони, с автобус или пеша. В Мексико платили на двама „койоти“ — контрабандисти, да ги прекарат през границата и да ги преведат тайно през пустинята в Аризона. Вървели през нощта, носели си бутилирана вода, раздирали слепешком кожата си на огради бодлива тел и бодливи храсти. Опитали се да избягат от граничната полиция, но ги хванали. Завързали ги. Хвърлили ги във фургон и ги отвели в затвора, където спали на голия под три нощи, преди да ги върнат с автобус в Мексико.
Втория път се опитали да се справят сами, но докато чакали да се промъкнат през дупка в оградата, ги хванали бандити. Съблекли ги голи и им отнели всички вещи. Белита се опитала да прикрие гърдите си и да скрие издутия от бременността корем. Мъжете обсъждали дали да я изнасилят.
— Тя е бременна, човече.
— Бременните са най-добри — отвърнал другият. — Чукат се като диви, защото искат да си намерят татенце за детето. — Докоснал корема й.
Оскар се хвърлил между тях. Умрял, преди да успее да нанесе удар.
— Мамка му, човече, виж какво направи!
Оскар лежал на земята, от носа му се стичала кръв. Белита коленичила в калта до него, люлеела се напред-назад над тялото му. Бандитите я оставили. Погледнала към дупката в оградата и пустинята зад нея. Погледнала назад към пътя, по който дошла. Като навлякла дрехите си, пропълзяла през процепа и решила, че тази нощ ще умре.
Най-мрачните й часове били, когато прекосявала пустинята без храна и вода, борела се с нощния студ, насекомите, острите камъни; мятала се в ровове, когато минавали гранични патрули. Вървяла до изгрев-слънце, а после и до обед, когато един шофьор на камион й дал вода и я закарал до Тусон. Две нощи спала в изоставена кола. Още една нощ прекарала в купчина дървени стърготини, която открила в склад за дървени материали, а следващата — в товарен вагон на железопътен коловоз. Яла храна за кучета и ровела в кофите за боклук. На стоп и пеша стигнала до Сан Диего.
Братовчед й бил казал, че предлагали работа за берачи на плодове, но малцина бригадири искали да наемат бременна тийнейджърка. Перяла дрехи и готвела в лагера на берачите, докато един ден водите й изтекли и родила в коридора на болницата, докато чакала да й дадат легло.
Случило се преди три години. Оттогава работела като берачка, перяла дрехи, чистела подове и по-лоши неща, винаги sin papeles. Без документи. Без регистрация. Невидима.
Белита разказа на Оуди историята си без сълзи. Не търсеше съчувствието му, нито се опитваше да го шокира. И дори когато разказа за деня, в който двама мъже я взели от полето, завързали очите и запушили устата й и я заплашили със смърт, ако не се съгласи да работи в бордей, тя не се гневеше на несправедливостта. Миналото беше част от живота й, не беше притча и не беше по-различно от съдбата на хиляди други незаконно пребиваващи хора, тормозени от бедност и разкъсвани от надежда.