Мос не обича много селски райони. Роден и отгледан е в града и предпочита да знае, че наблизо има заведение за бързо хранене, вместо да гледа как новородени агнета подскачат по ливада или как поле с житни класове потрепва на вятъра. В провинцията има твърде много неща, които бръмчат, хапят, пълзят и ръмжат; освен това е пълно с кръвожадни селяндури, които смятат, че линчуването на чернокожи все още трябва да е официален спорт, особено в някои части на Юга.
Напред вижда сечище. Сребрист седан е паркиран в далечния му край, фаровете му осветяват ивица сух пясък, покрита със закърнели храсти и бурени. Двама мъже. Единият седи на камък, другият копае дупка.
Мос търси по-високо място и се покатерва по насип, като внимава къде стъпва. Чува как лопатата се вдига и спуска. Камък се търкулва под краката му и предизвиква малко свлачище, което отеква, докато се спуска към пясъка.
Седящият мъж скача на крака и се взира в мрака, здраво стиснал пушка с рязана цев.
— Не беше никаква сова! — казва.
— Може да е всичко — отвръща онзи, който копае дупката.
Мос разпознава гласа. Оуди Палмър. На бялата светлина кожата му изглежда жълтеникава, а вдлъбнатините под очите му са като тъмни петна. Но тъкмо очите му шокират най-много Мос. Някога почти преливащи от жизненост и енергия, сега те са хлътнали и лишени от живот, сякаш принадлежат на изплашено животно или на бито куче.
Мос ляга на ръба на хребета и надзърта между два заоблени камъка, все още затоплени от горещината на деня. Оуди продължава да копае. Другият мъж е същият висок нещастник, когото видя пред дома на майката на Оуди — бившият затворник с жестоки очи и нелепа брада. Придвижил се е до края на светлината и все още мести пушката си от ръка в ръка.
— Има ли някой там?
Мос заляга, камъните нарязват коленете и лактите му. Взема камък и го хвърля над главата на онзи, сякаш запраща граната. Високият завърта пушката към звука и изстрелва един залп, който в тишината звучи като оръдие.
Когато шумът заглъхва, се привежда зад рушащите се основи на сградата.
— Знам, че си там — изкрещява. — Не ти мисля злото.
— Затова ли започна да стреляш? — пита Мос.
— Не трябва да се промъкваш така.
— Казаха ми, че ме очакваш.
— Ти господин Уебстър ли си?
Оуди е спрял да копае. Взира се към склона, сякаш се опитва да разпознае гласа.
— Защо просто не се обади, че си тук? — пита високият.
— Изглеждаш малко импулсивен със спусъка.
— Няма да ти направя нищо.
— Тогава остави оръжието на земята.
— Защо?
— За да видиш отново изгрева на слънцето.
Оуди гледа към хребета.
— Кога излезе, Мос?
— Преди няколко дни.
— Не знаех, че разглеждат помилването ти.
— И аз.
— Как си?
— Добре. Успях да видя моята.
— Май сте имали да си наваксвате.
Мос се смее.
— Скъсахме чаршафите. Още съм протрит.
Високият мъж изсумтява.
— Вие какво, да не сте на среща?
Мос не му обръща внимание.
— Ей, Оуди! Казват, че си убил жена и дете.
— Знам.
— Вярно ли е?
— Не.
— И аз така си помислих. Защо копаеш дупка?
Оуди посочва към високия мъж.
— Той каза, че е гроб.
Високият мъж ги прекъсва:
— Опитвах се да го занимавам с нещо, докато дойдеш.
— Накара ме да я изкопая достатъчно голяма за двама души — провиква се Оуди.
— Говори глупости, амиго — казва високият и насочва пушката към Оуди.
Мос обмисля следващия си ход, докато се промъква още по-близо покрай хребета, за да види по-добре високия мъж. Надниква над ръба на една скала, като се опитва да не издава местоположението си. Все още е насочил 45-милиметровия си пистолет, ударникът е запънат, цевта трепери, защото го е стиснал много силно. От такова разстояние едва ли ще уцели нещо, освен по случайност.
— Ще го вземаш ли тоя, или не? — вика високият, гласът му отеква странно сред дърветата.
— Първо имаме да обсъдим някои неща — отвръща Мос. — Защо не оставиш пушката на земята? Общувам по-добре, когато към мен не е насочено оръжие.
— Откъде да знам, че не си въоръжен?
— Ще трябва да повярваш на честната ми дума.
Високият се придвижва в ярката светлина на фаровете. Вдига пушката над главата си и я слага на капака на автомобила. Вдига нагоре празните си ръце.