— Може би ти си свършил патроните, амиго, и се опитваш да ме будалкаш.
— Може би.
Мос се изправя, болка прогаря коляното му. Изкуцуква от прикритието на камъните и върви към високия мъж, който е просто сянка, просната в прясно изкопаната дупка. Луната се появява тъкмо навреме, така че Мос вече вижда по-ясно.
— С теб сме приятели — казва високият мъж. — И двамата искаме да свършим работа. Остави оръжието.
— Не съм аз този със свършили патрони.
— Все го повтаряш, но не е вярно.
Мос е достатъчно близо, за да види странната брада на мъжа.
— Какво смяташе да правиш с мен и Оуди?
— Щях да ти го предам.
Мос вдига 45-милиметровия пистолет.
— Искам честен отговор, или мозъкът ти ще се разлети заедно със задната част на черепа.
Високият още се цели в Мос. Дърпа спусъка и се чува глухо щракване. Пуска оръжието с отвращение.
— Застани на колене! Сложи ръце зад главата си! — нарежда Мос, който вече стои на ръба на дупката. Заобикаля коленичилия мъж. — Все още не си отговорил на въпроса ми.
— Добре, добре, казаха ми да те убия… споменаха, че не искат свидетели.
— Кой даде заповедта?
— Не му знам името. Даде ми мобилен телефон.
— Лъжеш ли ме?
— Не, казвам истината, кълна се в бога.
— Когато някой използва бог като доказателство, че е почтен, обикновено лъже.
— Кълна ти се.
— Къде е мобилният телефон?
— В джоба ми.
— Хвърли ми го.
Високият мъж сваля ръка от главата си и вади телефона. Хвърля го на Мос. Същият модел и марка е като този, който са дали на него.
— Как изглеждаше мъжът?
— Не видях лицето му.
Мос затваря едно око и се прицелва, гали спусъка с пръст.
— Какво ще правиш? — пита високият.
— Не съм решил.
— Ако ме оставиш жив, няма да ме видиш повече. Няма да търся Оуди Палмър. Можеш да го задържиш.
— Легни в дупката.
— Моля те, господине, недей.
— Легни.
— Имам майка. На седемдесет и шест е. Чува трудно и не вижда добре, но й се обаждам всяка вечер. Затова никога не бих наранил майката на Оуди Палмър. Казаха ми да я сплаша, но не можах да го направя.
— Млъкни, опитвам се да мисля! — казва Мос. — Донякъде ми се ще да те застрелям, но така започнаха проблемите ми. Всеки път, когато се изправях пред комисията за помилване, председателят ме питаше дали съжалявам за престъпленията си. И всеки път аз слагах ръка на сърцето си и му казвах, че вече съм различен човек, по-внимателен и толерантен, че не се ядосвам толкова лесно. Ако те застрелям сега, ще излезе, че съм лъжец. Има и още един проблем.
— Какъв?
— Нямам патрони.
Мос спуска ръката си рязко и не много отвисоко и с дръжката на пистолета удря слепоочието на високия мъж така, че от устата му пръска слюнка. Тялото на другия мъж рухва напред и се приземява с глухо тупване. На сутринта ще се събуди с цицина и лоши спомени, но поне ще се събуди.
38
По пътя тойотата камри е просто поредният автомобил на поредното пътуване. Оуди върти волана с две ръце и се опитва да надвие импулса да увеличи скоростта, за да не привлече вниманието към себе си. Все поглежда в огледалата, убеден, че го преследват, че всеки приближаващ чифт фарове е насочен към него — търси го и осветява душата му.
В един момент свива по асфалтиран път и минава покрай плевня, пасище с коне и воден резервоар. Нагоре по склона вижда силует на къща със затъмнени прозорци и луксозни парапети край верандата. Издърпва бетонния блок от седалката до шофьора и премята веригата отгоре. Допира дулото на пушката към халките и обръща лице настрани, преди да дръпне спусъка. От силния звук го заболяват ушите, а парченца бетон удрят главата му отзад. Хвърля димящата верига настрани.
Отново зад волана, Оуди се връща на четирилентовия път и си мисли за Мос. Щом го зърна, първият му импулс беше да претича през плевелите и да го прегърне. Искаше да затанцува наоколо, да се смее, а после двамата да се напият заедно и да си разказват истории. Ще се отдадат на спомени, годините, прекарани в затвора, ще изчезнат и всички мъртъвци отново ще оживеят за тях, ще скачат и ще блъскат в гърдите им толкова силно, че Оуди и Мос ще имат нужда от още едно питие, за да укротят това чувство.
В затвора наричаха Мос Големия тип, защото имаше впечатляваща физика и репутация, така че можеше да остане встрани от повечето ежедневни счепквания за територия и контрол. Не държеше на този прякор, нито се възползваше от статута си. Понякога Оуди се питаше дали не е създал Мос със силата на мисълта си заради отчаяната си нужда да се свърже с друго човешко същество — такова, което не иска да се бие с него или да го убие.