Дезире е изненадана, като вижда цитат от Франк Сеногълс. Защо не е споменал, че е бил част от първоначалното следствие? ФБР е оглавявало разследването, значи Сеногълс със сигурност е разпитвал Райън Валдес и другите заместник-шерифи. И със сигурност е говорил с Оуди Палмър. А когато Дезире заяви, че знае повече за случая от всеки друг, той не я поправи, не й възрази, нито я унижи, което обикновено не би се поколебал да стори.
Обръща страницата и намира друга статия.
ГУБЕРНАТОР ХВАЛИ ГЕРОИЧНИ ПОЛИЦАИ
Въпреки че са били под обстрел, заместник-шерифите на Дрейфъс Каунти Райън Валдес, Ник Фенуей и Тимъти Люис не са се поколебали да се притекат на помощ един на друг след драматично високоскоростно преследване на откраднат брониран камион.
Благодарение на героизма си днес и тримата полицаи са живи, а опасен престъпник е зад решетките. За тяхната смелост в онзи драматичен януарски ден през 2004 година заместник-шерифи Валдес, Фенуей и Люис днес получиха наградата „Звездата на Тексас” — най-голямата чест за жителите на щата и признание за „дела на героизъм извън пределите на полицейския дълг”.
Губернатор Рик Пери и министърът на правосъдието Стив Кенили връчиха наградите на церемония в кметството, където обсипаха с похвали полицаите за изключителната им смелост и грижа за обществото.
На снимката са тримата заместник-шерифи в униформи, застанали са до губернатор Пери и са се усмихнали към фотоапарата. Фенуей, Валдес и Люис сякаш се чувстват малко неудобно в позата, която са заели, но губернаторът явно се наслаждава да се къпе в тяхната слава. На заден план, хванат в профил, докато се е извръщал от фотоапарата, е Франк Сеногълс. В ръката му има радио. Може да е бил част от охраната.
Дезире набира последния избран номер на телефона си.
— Има още нещо — казва на Дженкинс. — Трябва да намеря двама щатски полицаи: Ник Фенуей и Тимъти Люис. И двамата са работили с окръжния шериф през 2004 година.
40
Невидим в туловището на старото кино, Оуди се свива на кълбо и се опитва да заспи, но непрекъснато сънува река Тринити през един буреносен ден преди дванайсетина години. Застанал е до ръба на водата, гледа към дълбините, а над главата му от тъмните кълбести облаци изскача и трещи светкавица. Внезапно над повърхността изскача скелет, носен от черна вълна. В гръдния му кош има подобно на тюлен същество с остри бели зъби. Заклещено. Пищящо за свобода. Скелетът отново се губи под повърхността и оставя след себе си само вълнички. Други неща се надигат от реката — нови ужаси, полетели нагоре от мрака, протягат се към Оуди и настояват да ги освободи.
Рязко отваря очи и в гърлото му заглъхва писък. Сяда изправен, улавя отражението си в едно разбито огледало и не може да се познае в тази посърнала сянка, в това подобие на мъж, в тази развалина…
Нощта привършва. Оуди се обляга на влажна стена и пише списък с нещата, които му трябват. Друг на негово място би тръгнал да бяга. Би продал часовника си, златото в зъбите си, единия си бъбрек, би хванал автобус за Мексико или Канада, би се качил на преминаващ пътнически кораб до Куба. Може би търси собственото си унищожение, въпреки че се съмнява да има нужната морална сила, за да извърши самоубийство.
Какво още да добави в списъка?
• Самозалепваща лента
• Спални чували
• Симкарти
• Вода
Спомня си времето, когато правеше подобен списък и лекуваше рани, различни от сегашните, след като бе пребит от племенниците на Ърбан и му бяха казали никога повече да не търси Белита. Тогава се регистрира в евтин хотел близо до мексиканската граница, където лежеше в леглото като болничен пациент и чакаше истината да му се яви, подобно на лекар на визитация. От време на време пропълзяваше до банята, плюеше кръв в мивката и смучеше счупения си зъб. На четвъртия ден му отне цял час да измине две пресечки до аптеката и магазина за алкохол, за да си купи болкоуспокояващи, противовъзпалителни лекарства, ледени компреси и бутилка бърбън.
Завърна се обратно в мотела, сякаш плуваше в облак от лекарства и алкохол. По обратния път му се стори, че видя Белита. Вървеше срещу него, а полата й ту се издуваше, ту се увиваше плътно около бедрата й. Косата й беше пригладена назад и закопчана с шнола, за която той знаеше, че е от костенурка, тъй като бе единственото нещо, което й беше останало при пътуването й от Салвадор.
Белита вървеше толкова елегантно, с изправен гръб и високо вдигната брадичка, че пешеходците сякаш й правеха път, стъпваха встрани и се усмихваха. Беше само на около петдесет метра от него, когато Оуди я извика по име. Белита не отговори. Той се опита да се затича и отново извика името й. Тя не спря, нито забави крачка.