— Белита — изкрещя Оуди, този път по-силно. Тя се забърза и прекоси пътя. Една кола изрева. Изпищя клаксон. — Белита!
Тя спря. Обърна се. Колко бе отслабнала. Колко бе остаряла. Не беше Белита. Жената му каза да се разкара, но не така учтиво. Оуди отстъпи назад с разтворени длани, неспособен да проговори.
Обратно в мотела направи списък с нещата, които му трябваха. Знаеше данните за сметките на Ърбан, банковите клонове, имената и номерата на сметките. В петък, девети януари, мъж с тъмни очила и бейзболна шапка влезе в осем банкови клона и направи еднакъв брой тегления по хиляда долара всяко. Мъжът би могъл да изтегли десет или двайсет пъти по толкова — би могъл да вземе всичко, но той взе само това, което му дължаха, плюс малък бонус за нараняванията си. Така си казваше, докато попълваше различните разписки за теглене на пари и фалшифицираше подписа на Ърбан. После си купи малко нови дрехи и прегледа обявите за коли втора употреба.
„Още само веднъж“ — каза си Оуди, трябваше да я види още само един път. Нямаше да умолява, просто щеше да попита. Знаеше, че гордостта му ще оцелее, дори сърцето му да се разбие на хиляди парчета.
Пристигна в църквата час преди сутрешната служба, паркира колата и зачака да отворят вратите. В багажника Оуди имаше малък сак за дрехи и парите. Над покривите силуетът на града се виждаше като петно, носеха се слабо звуците на близката магистрала. Щеше ли да тръгне с него Белита, запита се. Ърбан щеше ли да я пусне?
Когато свещеникът отвори вратите, Оуди седна в зоната за кръщенета и загледа как пристигат енориашите. Белита дойде с последните. Племенниците на Ърбан я бяха докарали, но чакаха отвън, пушеха и слушаха радио. Оуди не беше забелязал малкото момче. Седеше на четвъртата редица отпред назад до латиноамериканка с кръгло лице, остри черти и боядисана черна коса, стърчаща изпод цветен шал.
Белита потопи пръст в светената вода и се прекръсти, свела надолу очи, докато го подминаваше. Поклони се и се придвижи нататък, седна на пейката и обви ръце около момченцето, което потъна в прегръдките й, сякаш се метна в току-що навалял пресен сняг.
Само трийсетина души бяха дошли на литургията. Оуди седна на пейката зад Белита и седна така, че да вижда едната половина от лицето й. Облечена в избеляла синя лятна рокля, опъната на корема й, и с ожулени бели сандали със златна тока над пръстите. Изцапаното петно на бузата й се превърна в стара синина, когато Оуди се вгледа в него по-отблизо. Беше получила юмрук в лицето, за което той бе толкова виновен, колкото ако сам я бе ударил. Момчето до Белита носеше къси панталонки, дълги чорапи и излъскани черни обувки. Вкопчило се беше в ръката й, опънало бе крачета право напред и вдигаше личице към нея, а миглите му бяха гъсти като ресни.
Всички се изправиха. Процесията започна. Едър свещеник си проправи път до централната пътека под звуците на органа и тихо пеене на химн. Младо момче и момиче, може би брат и сестра, облечени в бели роби, носеха Библията и свещ. Белита се обърна да гледа. Забеляза Оуди. Той съзря облекчение в очите й, после страх. Тя извърна глава. Жената с шала погледна през рамо и явно разбра какво става. Лицето й стана строго. Сигурно беше братовчедката на Белита, помисли си той — онази, която се грижи за момчето.
Оуди не откъсваше очи от Белита.
— Трябва да говоря с теб — прошепна й.
Тя не каза нищо. Свещеникът беше застанал до олтара, където взе Библията и я положи на амвона. Химнът почти бе приключил. Гласовете се издигнаха по-уверено на последния припев.
Белита се прекръсти. Сега Оуди стоеше точно зад нея, почти докосваше рамото й с брадичка. Усети парфюма й. Не, беше нещо друго. Не сапун, шампоан или талк, а нещо земно и първично, нейният собствен аромат. Глупак беше да допусне, че някога би могъл да живее без нея.
Момченцето мачкаше с ръчичка гънките на роклята й, а в другата стискаше плюшено мече. На коленете си балансираше книга с химни и се преструваше, че чете думите.
— Ела с мен — прошепна Оуди, но Белита не му обърна внимание. — Обичам те.
— Той ще убие и двама ни — промърмори тя.
— Можем да отидем надалеч. Никога няма да ни намери.
— Винаги ще ни намира.
— Не и ако отидем в Тексас. Имам семейство там.
— Това е първото място, където ще ни потърси.
— Ще се скрием.
Опитваха се да говорят шепнешком, но хората започваха да забелязват. Братовчедката на Белита се обърна и се скара на Оуди.