— Fuera! Fuera! Usted es el Diablo[51]. — Заби пръст в гърдите му и му махна с ръка да си върви.
Някой им изшътка. Свещеникът ги изгледа над очилата си.
Оуди се наведе по-близо, дъхът му погали врата на Белита.
— Поела си толкова много рискове, за да стигнеш дотук. Заслужаваш повече. Заслужаваш да бъдеш със сина си. Заслужаваш да бъдеш щастлива.
Една сълза натежа в ъгъла на долния й клепач, раздвижи ръце върху меката издутина на корема си.
— Животът е кратък — каза Оуди.
— Любовта е необятна — прошепна Белита.
Брадичката му бе опряна на рамото й.
— Ако излезеш през страничната врата, следвай оградата и ще намериш порта. Пази се да не те видят. Ще те чакам. Имам кола и пари.
Когато проповедта свърши, Оуди излезе незабелязано и се върна при понтиака. Отсреща на пътя имаше скейт парк с бетонна рампа, изрисувана с графити. Скейтбордистите се люшкаха напред-назад, правеха номера във въздуха, а после се приземяваха на платформите горе. Оуди размърда език из пресъхналата си уста. А ако тя не дойде? Защо да му вярва? Беше направил своя ход — рискована стъпка, поета повече заради сляпа надежда, отколкото заради действителни очаквания.
Литургията приключи. Никой не дойде. Оуди подкара бавно понтиака покрай църквата и видя племенниците да придружават Белита до колата. Тя прегърна сина си, който се вкопчи в крака й, зарови лице в гънките на полата й и не искаше да я пусне. Белита клекна и махна косата от очите му. Детето се разплака, тя също се разплака, а после вратите на колата се хлопнаха и скоро нея вече я нямаше.
Оуди цяла минута се взираше в мястото, където се разигра сцената, сякаш чакаше актьорите да се върнат. Със сигурност не можеше това да е краят. Вдигна отчаян лице към небето като роб, който мечтае за свободата, и се вгледа в огромните сини небеса, които сякаш отразяваха собствената му празнота. „Добре, дай ми знак — искаше му се да изкрещи. — Покажи ми как да се справя.“
Някой почука на страничния прозорец на колата. Братовчедката с киселата физиономия правеше знаци на Оуди да свали стъклото и стискаше момченцето за ръка.
— Напиши ми адреса си — каза му на испански.
Оуди отчаяно започна да търси писалка… хартия. Намери касовата бележка от продажбата на колата и надраска върху нея името на мотела. Стая 24.
— Тя ще се свърже с теб.
— Кога?
— Този, който проси, трябва да е благодарен и на малко.
Чакането звучи като пасивна дейност, но за Оуди не беше. Бдението му бе по-тревожно и напрегнато от всичко, което някога бе правил. Крачеше наоколо. Обмисляше. Правеше лицеви опори. Не гледаше телевизия. Не можеш да убиеш времето. Можеш да забиеш кол в сърцето му, да го накълцаш, да го изгориш и заровиш надълбоко, но то пак ще оживее.
Чака три дни, докато получи известие от братовчедката на Белита, и още два, преди да застане на автобусната гара „Грейхаунд“ на Нешънал авеню, да гледа как хората слизат от автобусите и да се взира във всяко лице. А ако беше пропуснал автобуса й? А ако тя си беше променила решението?
Но Белита слезе по стъпалата и застана между автобусите с малък куфар в ръка. Оуди внезапно занемя. Застина. Разстоянието между тях изглеждаше необятно. Тя се усмихна. Измъчена. Уморена. Красива. Стискаше грозен оранжев куфар, а притиснато към корема й стоеше момченце. Изглеждаше изплашено и беше облечено в бежови панталонки от рипсено кадифе, тениска и яркочервени кецове.
Оуди не знаеше какво да каже или да направи. Взе куфара на Белита. Остави го. Прегърна я. Стисна я прекалено силно.
— Спокойно — каза му тя и се отдръпна.
Оуди беше сразен. Тя взе ръката му и я сложи на корема си. Оуди зададе въпроса с очи.
— Твое е — кимна Белита и зачака реакцията му.
Той се наведе, сграбчи я в ръце и я вдигна високо във въздуха. Притисна лице в корема й и започна да го целува през памучната рокля. Тя се разсмя и му каза да я пусне долу.
Малкото момченце стоеше до куфара. Косата му беше с цвят на черен шоколад, а тези невероятно кафяви очи…
— Как си? — попита го Оуди. — Как се казваш?
Момченцето погледна майка си.
— Мигел — каза вместо него тя.
— Приятно ми е да се запознаем, Мигел.
Ръкува се с момчето, а то огледа пръстите си, сякаш се страхуваше, че може да му е взел някой.
— Хубави обувки — подхвърли Оуди. Мигел погледна към краката си. — Много са червени.
Момчето обърна едното си краче навътре, за да погледне и то обувките си, а после отново зарови лице в полата на майка си.