Пътуват в тишина. Оуди поглежда отново в огледалата и се чуди дали ситуацията отпреди малко е била уловена на някоя камера, или съобщена на полицията от друг шофьор.
Носът на Макс вече не кърви, момчето страхливо го опипва.
— Баща ми казва, че си откраднал много пари. Затова те застрелял. Пак ще те залови. И този път наистина ще те убие.
— Сигурен съм, че му се иска.
— Какво трябва да значи това?
— Татко ти иска да съм мъртъв.
— Аз също!
Момчето се прегърбва, свежда брадичка към гърдите си и гледа полетата и фермите, покрай които минават.
— Къде отиваме?
— На безопасно място.
43
Дезире чука на вратата на скромна дървена къщичка в Конроу. Чува как вътре крещи жена, казва на някоя си Марси да „намали музиката“ и „да не пуска кучето навън“.
Тийнейджърка открехва вратата. Облечена е с впити отрязани дънки и тениска с Мини Маус. Кучето драска по дървения под и се опитва да се промъкне между краката й.
— Нищичко няма да купим.
Дезире показва значката си.
Марси се провиква през рамо:
— Мамо! Федералните са.
Момичето явно гледа прекалено много телевизия.
Марси хваща кучето, което изглежда мокро, за каишката и го повлича по коридора, като оставя Дезире да стои на прага. Появява се жена и бърше ръцете си.
Дезире вдига значката си.
— Съжалявам за безпокойството.
— От опит знам, че когато хората казват подобно нещо, изобщо не съжаляват.
Госпожа Бушом избутва кичури коса от очите си с опакото на ръката. Носи къси панталони и широка дънкова риза с мокри пръски.
— Къпя кучето. Оваля се в нещо вонящо.
— Искам да задам няколко въпроса за покойния ви съпруг.
— През януари ще станат дванайсет години от смъртта му, по-покоен от това няма да стане.
Отиват в претъпкана с вещи всекидневна. Жената събира списанията от дивана, за да направи място. Дезире сяда. Госпожа Бушом поглежда към китката си, но не носи часовник.
— Преглеждам отново случая с отвличането и обира на камиона „Армагард“ — казва Дезире.
— Навън е, нали? Гледах новините.
Дезире не отговаря.
— Хората все още ми хвърлят странни погледи… в супермаркета или на бензиностанцията, или когато вземам Марси от училище. Всички си мислят едно и също: че знам къде са парите. — Разсмива се саркастично. — Да не смятат, че щяхме да живеем така, ако имахме онези милиони? — Изражението й се променя, сякаш си спомня друга незавършена мисъл. — Обвиниха Скоти.
— Кой го обвини?
— Всички. Полицията, съседите, напълно непознати хора, но най-вече „Армагард“. Затова отказаха да ни изплатят застраховката „Живот“. Наложи се да ги съдя. Спечелих, но адвокатите отмъкнаха повечето пари. Крадлива пасмина!
Дезире слуша мълчаливо, докато жената й разказва за обира, как е чула новините за отвличането по радиото и се опитала да се обади на съпруга си.
— Не вдигна. Когато прибрах Марси, я излъгах, казах й, че баща й е пострадал при нещастен случай. Не можех да й призная какво е станало. Съдебният лекар на окръга каза, че Скоти е умрял от раните си. Умрял е, за да опази онези пари. Беше проклет герой, а те го изкараха злодей.
— Какво казаха от полицията?
— Те пуснаха слуховете. Така и не намериха доказателства, но решиха да очернят някого, защото не успяха да намерят парите, а Скоти вече не беше тук да се защити.
— Той ходеше ли често до Чикаго?
— Беше ходил пет, може би шест пъти.
— Винаги по различен маршрут?
Жената свива рамене.
— Скоти не говореше с мен за работата си. Беше бивш военен. Когато се би в Афганистан, не искаше да ми разказва къде го пращат. Беше военна информация. Секретна.
Госпожа Бушом се изправя и дърпа завесите.
— Дори не трябваше да работи в деня на обира.
— Защо?
— Един от камионите се беше повредил при инцидент, затова пропуснаха предишната доставка. Скоти трябваше да е в почивка, но го помолиха да направи курса.
— Кой го помоли?
— Началникът му. — Жената бърше петънце мръсотия от бузата си. — Затова е имало толкова много пари в камиона. Бяха пари, събирани четири седмици, а не две.
— Как се е повредил онзи камион?
— Някой сипал погрешен вид гориво в резервоара.
— Кой?
— Не знам. Някой новак или просто тъпанар. — Госпожа Бушом пуска завесата. — Работя на две места, и на двете вземам малко над минималната заплата, а хората все още ме гледат особено, когато си купя нещо ново.
— Сигурно са имали причина да подозират съпруга ви.
Жената изсумтява и прави кисела физиономия.