— Имаха снимка, направена на бензиностанция месец преди обира. Виждали ли сте я?
Дезире поклаща глава.
— Е, идете и я вижте! Скоти задържа вратата отворена, за да влезе някакъв мъж. Върнън Кейн. Може би му е казал „Добър ден“. Може би са се заговорили за времето или за резултатите от футболния мач. Означава ли това, че Скоти е бил част от бандата?
Госпожа Бушом започва да се разгорещява:
— Той се би за страната си и загина за работата си, а те се отнесоха към него като към боклук, престъпник. А после онова момче си призна всичко, но му дадоха десет години, вместо да седне на електрическия стол. Сега се развява наоколо, свободен като птичка. Звуча гневна и яростна, защото съм тъкмо такава. Скоти беше награден с медали. Заслужаваше повече.
Дезире извръща очи, не знае какво да каже. Извинява се, че е отнела от времето на госпожа Бушом и й пожелава приятен Ден на благодарността. Навън денят изглежда по-светъл, а дърветата — по-тъмни, по-зелени на фона на синевата. Дезире звъни на Дженкинс във Вашингтон и му казва, че й трябва списък с всеки, работил в „Армагард“, включително началниците, през януари 2004 година.
— Било е преди единайсет години — отвръща той. — Може да няма документация.
— Не очаквам да има.
44
Мос спира пикапа зад редица магазини с офиси на етажите над тях. Обляга се на седалката и затваря очи, има чувството, че са изтръгнали мозъка му и са го закачили да съхне на палещото слънце. Това е първият му махмурлук от век насам и планира следващият да е поне след още толкова.
Те вече са разбрали. Хората, които го измъкнаха от затвора. Вече знаят, че не е хванал Оуди Палмър, което означава, че ще го издадат на властите или по-лошо. Каквото и да стане, нещата няма да приключат с предсрочно освобождаване. Или ще го заловят и върнат в затвора, или ще го убият. Ще свърши погребан в някоя гора, в пустинята или изхвърлен в залива. Ако се вярва на хорските приказки, Еди Босия се отървава от трупове по иновативен начин. Наема преносима моторна резачка и я закарва на подходящо място. От самата мисъл за алената дъга, която обагря земята, на Мос му се гади.
Големият въпрос е „Защо?“. Защо искат да убият Оуди? Нещата щяха да са по-лесни за преглъщане, ако Мос разбираше причините. Може би щеше да е склонен да прости и да забрави, ако някой просто му даде обяснение.
Непрекъснато си припомня как изглеждаше Оуди в онова сечище. Преследван. Изплашен. В затвора Мос никога не бе виждал Оуди изплашен или объркан. Той беше просто благороден, когато никой друг не можеше да бъде. Сякаш живееше от хиляди години, още от времето, когато Адам отхапал ябълката, а Ева прикрила тялото си. Нищо не можеше да го изненада или шокира, защото вече бе видял всичко.
Мос поглежда към голите си ръце. През прозореца нахлува слънчева светлина, но на него все още му е студено. Иска да е с Кристъл… да я прегърне… да чуе гласа й.
На ъгъла има стара телефонна кабина. Рови в джобовете си за дребни монети, влиза и следва инструкциите. Жена му вдига на третото позвъняване.
— Здрасти, бебчо.
— Здравей.
— Какво правиш?
— Звучиш пиян.
— Пих едно-две.
— Всичко наред ли е?
— Намерих Оуди Палмър, но го изпуснах.
— Ранен ли си?
— Не.
— Проблеми ли имаш?
— Не мисля, че нещата ще се развият така, както планирах.
— Не искам да ти казвам „Нали ти казах“.
— Знам. Съжалявам.
— Защо реши, че те обвинявам?
— Би трябвало.
— Какво ще правиш сега?
— Не съм сигурен.
— Предай се. Разкажи на полицията какво се е случило.
— Щях, ако знаех на кого мога да се доверя. Слушай, искам да идеш при вашите за няколко дни.
— Защо?
— Нямам доверие на тези хора и искам да съм сигурен, че си в безопасност.
През стъклото забелязва дебел мъж в делова риза със синя вратовръзка да паркира мерцедес. Излиза, сваля сако от закачалка и изважда куфарчето си, преди да тръгне по стъпалата и да заключи колата с дистанционно през рамо.
— Трябва да вървя, бебчо — казва Мос.
— Къде?
— Ще ти се обадя по-късно.
Мос се затичва, прекосява улицата и тича по стълбите, като ги взема по две наведнъж; провира крак през автоматично затварящата се врата, преди тя да се хлопне. Адвокатът е пъхнал куфарчето под брадичката си и се бори с тежък наниз ключове и двойна ключалка.
— Клейтън Ръд?
Мъжът се обръща. В средата на шейсетте е, с шкембе и гъста бяла коса. Най-отличителната черта на Клейтън Ръд е южняшкият му мустак, който се къдри в краищата, сякаш е на продавач на пържено пиле. Облечен е в костюм, който сигурно е купил като по-млад, защото сега копчетата са толкова силно опънати, че ако отхвръкнат, ще извадят нечие око.