И все пак днес помежду им бе преминало нещо повече от обикновена съседска любезност. Или така й се искаше да бъде? Беше я погледнал с дълбоките си зелени очи и тя бе усетила, че за първи път я бе забелязал.
Не беше обещание за бъдещо близко приятелство, но беше някакво начало. Пени стисна клепачи с въздишка и си пожела да й се удаде възможност да опознае по-добре съседа си.
Трета глава
Лия установи, че тухлената фасада на централата на ФБР изглежда точно толкова плашеща, колкото си бе представяла. Вероятно това се дължеше на факта, че отвсякъде бе обградена с бетонни бариери и наблюдавана от десетки охранителни камери. На входа обаче не прекараха голямата й ръчна чанта през скенер. Само поровиха из нея и взеха флакона й с невропаралитичен газ и двата мобилни телефона на сестра й. Бродираните й дънки и дълбоко изрязаният потник в коралов цвят бяха посрещнати с мълчаливо неодобрение.
В обстановка, където условията и правилата, на които обикновено се присмиваше, се спазваха безпрекословно, тя се чувстваше като риба на сухо. Едва не избяга от сградата ужасена, когато откри, че специалният агент, дошъл да я вземе от чакалнята, беше жена почти на нейната възраст, с огненочервена коса и любезна усмивка. Беше облечена в костюм с цвят на мед, чийто стил много се доближаваше до нейния собствен.
— Здравей, аз съм специален агент Линдстром — протегна й ръка тя. — Но можеш да ме наричаш Хана.
— Офелия Прайс — стана от мястото си посетителката. Жената беше толкова висока, че я караше да се чувства съвсем дребна. — Идвам вместо сестра си Пенелопе. — Забелязала учудено повдигнатите вежди, поясни: — Кръстени сме на бабите си.
— Аха — измърмори агентът. — Ела с мен, ако обичаш.
Тя придружи момичето от рецепцията до една отдалечена стая с размерите на килер.
— Тук провеждаме разговорите — каза жената, като се настани зад бюрото и направи знак на Лия да седне на един от двата стола. — Чаша кафе? — предложи и кимна към кафеварка, поставена върху поднос.
— Не, благодаря. И без това съм нервна.
— Няма причина — увери я Хана и подпря едни в други дългите си пръсти. — Е, какво мога да направя за теб?
Лия отвори чантата си и извади дневника, който сестра й бе поръчала да донесе. След това измъкна лист хартия от голям бележник и го разгърна.
— Баща ни почина преди пет години, след като колата му бе изхвърлена от пътя. Обстоятелствата около инцидента бяха много подозрителни, но нищо не беше предприето. А наскоро Пени откри това в дневника му — тя подаде листа през бюрото.
Специалният агент го разгледа подробно с ябълковозелените си очи.
— Кой е този Ерик Томлинсън? — попита накрая.
— Беше партньор на татко. Работеха заедно в една биотехнологическа лаборатория на военновъздушните сили в Лангли.
Хана кимна, за да покаже, че е знае мястото.
— Точно преди смъртта му от там изчезна силно токсичната отрова рицин. Медиите доста шумяха около случая.
— Рицин — повтори жената с жив интерес. Присвивайки очи, тя продължи да чете. — „… шейсет и четири хиляди долара са били преведени тази сутрин в специална сметка…“ Но защо баща ти е запазил този документ?
— Защото подозираше, че Ерик е продал рицина. Пише го на последните страници от дневника му — отвори на нужното място и показа на агента. — Сестра ми смята, че след като е открил имейла, се е скарал с него и му е дал срок да оправи нещата. — Докато говореше, нещо стягаше гърлото й. — Ала Ерик е предпочел да прикрие престъплението си.
Агентката вдигна поглед от изписаните на ръка страници, погледът й накара Лия да се притесни, че подозренията й ще бъдат посрещнати с насмешка.
— И това е станало преди пет години?
— Да. Проблем ли е?
— Ако става въпрос за предумишлено убийство, няма давност, така че нищо не би ни попречило да повдигнем обвинение — обясни Хана. — Проблемът е докъде би могло да ни отведе едно такова дело.
— Пет години не са малко време.
— Можеш ли да ми кажеш къде загина баща ти?
— Някъде близо до Моргантаун, Западна Вирджиния. Беше в служебна командировка.
— Имаш ли копие от смъртния акт?
— Трябва да е у Пени — отвърна Лия, като едва сега си даде сметка, че въпреки скръбта сестра й се бе свързала със застрахователната компания, беше се срещнала с адвокатите му, след това бе подала молба за социална помощ. А междувременно самата тя се бе отдала на наркотиците. Цял живот щеше да й бъде задължена.