— Не си единствената, скъпа — отвърна приятелката й.
— Да, но ти почти си излязла от това положение — отбеляза другата, загледана в обиколката на талията й. — Божичко! Кога ще се ражда това бебе?
— Вчера. Може ли да не говорим за термина?
— Сладките ти са страхотни — любезно смени темата гостенката.
Прозрение прониза съзнанието на Джо. Неговото момиче трябваше да бъде тук. Видение на бременната Пени проблесна в главата му. Със спираща сърцето увереност осъзна, че го иска повече от всичко на света. Очакваше тази мисъл да го ужаси, ала вместо това тя го развълнува както нищо друго досега.
— Хей, Джо, поддържаш ли връзка с Пени?
Изненадан да чуе името й, докато бе подвластен на видението си, Джо срещна въпросителния поглед на Хана.
— Разменихме си по няколко имейла — отвърна той.
Колко пъти му се бе искало да й напише: Каза ли, че ме обичаш? Терминалът бе толкова шумен онзи ден. Ами ако не я бе разбрал правилно, чувайки само онова, което му се искаше? Имейлите й през последните четири седмици просто разказваха какво й се е случило, без да му дават каквато и да е надежда, че тя таи дълбоки чувства към него.
— В такъв случай следващия път, когато й пишеш, й кажи, че адмирал Джейкъбс се е признал за виновен, така че няма да се наложи да свидетелства на делото му.
— Чудесно — зарадва се Джо. — Знам, че не го очакваше с нетърпение. Но не е нужно да й пиша. Утре се прибира — добави той. — Ще й го кажа лично.
Изречени на глас, на тези думи накараха сърцето му да забие ускорено и дланите му да се изпотят. Тъй като се бе отдал на работата си, за да забрави колко много тя му липсва, не бе разбрал как времето, през което бяха разделени, бе почти изтекло.
Какво ли щеше да бъде да се видят отново очи в очи след всички тези седмици? Намираше огромна промяна в себе си. Пренареди приоритетите си, което му действаше като движеща сила, за да достигне до най-важния момент в живота си.
Не можеше да повярва, че най-сетне, въпреки всички несгоди, е намерил любов, толкова чиста и силна, колкото тази на родителите му. Не трябваше да разочарова очакванията им повече, търсейки тръпки и забежки, за да държи надалеч мислите за живота си, изпълнен със самота. Повече нямаше да бяга. Да има Пени, бе всичко, от което се нуждаеше.
Соломон Макгуайър стана от пода. Все още държейки бебето в ръка, той загреба шепа ядки от масичката за кафе.
— Сър, имате ли предвид някой снайперист, който да заеме мястото на началник Маккафри? — попита той.
— Да, имам — отвърна Джо. Беше го обмислил много добре. — Името му е Шон Харлън, викат му Харли. Най-добрият началник, с когото някога съм имал честта да работя.
— Харли — обади се началник Маккафри. — Да, знам го. Страхотно момче. Истински пич. — Добре де, съжалявам — извини се той на Сара, която го смушка с лакът.
— Така е — съгласи се Джо.
Въпросът беше дали Харли ще поиска въобще отново да работи с него. Бе му изпратил неофициално запитване и все още не бе получил отговор.
Соломон удостои Джо със странния си немигащ поглед, докато дъвчеше ядките.
— И аз познавам Харли — обади се той.
Нещо в тона му секна притока на въздух към дробовете на Джо. Двамата си размениха продължителен поглед и Джо осъзна с безпокойство, че старши офицерът е наясно, че той е оцелелият, заел мястото на Харли в онази ужасна съдбовна вечер.
Мъжът изсипа останалите ядки в устата си и кимна, сякаш да потвърди предположението му.
— За него ще е чест да работи за вас — прибави той неочаквано.
Невидима тежест сякаш падна от гърдите на Джо, улеснявайки дишането му.
— Мислиш ли?
— Много командири забравят какво е да си на бойното поле — продължи Соломон. — Но не и вие, нали, сър.
— Не — заяви другият твърдо. Увереността на старши офицера предизвика признателността му. — Благодаря — продължи той, питайки се дали и останалите знаят. Огледа се и установи, че всички са се обърнали към него. Нито един не изглеждаше да го съди така, както сам се осъждаше.
Пени бе права. Повече от всеки друг командир той знаеше какво да очаква от хората си.
Да мисли отново за нея, предизвика у него усещане, подобно на скачане от самолет, само че по-хубаво. Утре щеше да проучи посоката на вятъра и да рискува всичко, най-вече сърцето си.
Епилог
Влачейки куфара зад себе си, Пени вървеше след войниците, слизащи от „C-141 Старлифтър“. На фона на заглъхващите двигатели на машината чуваше радостните възгласи на семейства и приятели, посрещащи своите мъже и жени военнослужещи на летище „Нейвъл“.
Сърцето й заби учестено, но тя бързо потуши надеждата, че Джо би могъл да бъде сред чакащите. Тя дори не трябваше да лети с този полет. В последната минута бе потърсила резервни места за възможно най-прекия полет към дома. Доколкото знаеше, щеше да пристигне тази вечер на „Норфолк Интернешънъл“.