Беше купила флакона преди три години и никога не го беше използвала. О, по дяволите, може би вече беше изветрял?
Докато ровеше в чантата си, колоната се раздвижи. За да избегне червената светлина на светофара, Лия увеличи скоростта, но бе принудена да спре почти веднага. С едната си ръка продължаваше да рови из чантата.
Спирала, червило, гланц за устни, черен молив. А, ето го и спрея.
Измъкна флакона и го обърна. Къде ли му беше срокът на годност на това нещо?
Бам!
Тя извика от ужас и вдигна глава, за да установи, че се е ударила в задницата на хондата, зад която караше от известно време. Захвърли спрея, стисна здраво волана и остана като втрещена. О, господи, не още един инцидент!
Вратата на по-малката кола се отвори бавно. Оттам излезе младеж в камуфлажна униформа. Лия примигва от смайване, защото за момент й се стори, че към нея се приближава Ал Пачино, точно както изглежда във филма „Белязаният“. Божичко, той идваше, за да говори с нея. Дали щеше да прояви агресия? И отново сграбчи флакона, който преди минута беше изпуснала.
— Какво си мислеше, че ще се случи, след като се движиш толкова близо до мен? — започна настойчиво мъжът.
Тя отвори прозореца само колкото да му отговори:
— Едва те докоснах.
— Докоснала си ме? — вдигна вежди той и посочи задницата на колата си. — Очевидно си видяла щетите точно толкова, колкото гледаш и къде караш.
— Гледах къде карам! — разгорещи се тя.
— Глупости. Беше прекалено заета да се оглеждаш в огледалото и да търсиш мобилния си телефон.
— Аз нямам телефон, глупак такъв — щом той не смяташе за необходимо да говори учтиво, никой не можеше да очаква това и от нея. — Търсех това! — Насочи спрея към пролуката на прозореца.
— Леле! — Младият мъж отстъпи назад и вдигна ръце. — Разкарай го. Ти да не си луда?
— Да, луда съм. А сега се качвай в колата си и заминавай. Предните коли се раздвижиха.
Той прецени щетите по бронята на колата си, после изгледа с презрение по-големия автомобил, на който очевидно му нямаше нищо.
— А, няма да стане.
Отиде до хондата и се върна с мобилен телефон. С предизвикателно движение набра три цифри и го вдигна към ухото си.
Той викаше ченгетата!
— Чакай! — Лия припряно отключи вратата и докато се опитваше да се измъкне от колата, си счупи един нокът. — О, по дяволите! Спри! Това необходимо ли е?
Тъмните му очи бързо обходиха фигурата й. В следващия момент мъжът пъхна телефона в джоба на панталона си.
— О, значи имаш осигуровка? — попита вече съвсем делово.
— Ами… не съвсем — наистина се бе опитала да внесе вноските преди два месеца, но сумата се оказа твърде голяма.
Устните му отново се изкривиха в презрителна гримаса.
— Но ще ти платя разноските по ремонта.
Той отстъпи назад.
— Престани да размахваш това нещо пред лицето ми.
— О, извинявай. Освен това мисля, че е изветрял — каза тя и свали флакона. — Виж, ще ти напиша чек. Само ми дай химикал.
— За глупак ли ме мислиш? — попита я с такова изумление, че тя се почувства неловко.
Е, може би беше гений в униформа, но едва ли.
— Не — отвърна тя предпазливо. Изглеждаше около осемнайсетгодишен, но дрехите му придаваха внушителен вид. Беше подстриган много ниско. Духаше вятър и косата й непрекъснато се пъхаше в очите й. — Виж, хайде да започнем отначало — предложи смирено. — Много съжалявам, че ударих колата ти. Днес съм малко разсеяна. Искаш ли да ти платя щетите или не?
— О, ще ги платиш и още как! — заяви той толкова категорично, че тя прибра косата от лицето си с рязък жест. — Само че няма да приема чек.
Съвсем объркана, Лия вдигна глава и го погледна. Беше изключително привлекателен — с тъмни очи и гъсти мигли.
— Е, разполагам само с чекове — заяви тя, опитвайки се да не обръща внимание на сексуалното привличане помежду им. — Приличам ли на човек, който носи големи суми у себе си?
— Я стига — подигра я той. — Само един поглед към колата ти е достатъчен да ме увери, че чекът няма покритие.
Арогантността му я накара да се задъха от гняв.
— И ако не ме лъже интуицията, имаш няколко неплатени глоби за превишена скорост.
— Слушай, млади човече — прекъсна го Лия, преди да е направил още някои верни догадки. — Не съм длъжна да търпя грубости. Защо просто не се качиш в колата и не се прибереш при мама?
Той повдигна вежди и наклони глава, сякаш искаше да й каже: Ще се престоря, че това последното не съм го чул.
— Ето как ще се разберем — подхвърли закачливо с едва забележим филаделфийски акцент. — Какво ще кажеш да ме заведеш на вечеря и да приключим със случая?
— Да не си луд? — изкрещя тя, изумена от предложението.