О, господи! Какво си беше причинил!
Поне беше на сигурно място, в собственото си легло, макар и облечен с дрехите или поне с част от тях.
Колко ли беше часът? Примигна и погледна часовника. Бяха му необходими няколко секунди, за да установи, че е вече следобед, а ако трябваше да бъде поточен — минаваше три. Мили боже! До кога беше стоял снощи? Опита се да си припомни, но съзнанието му беше съвсем празно.
Внимателно, за да не движи излишно пулсиращата си глава, стана от леглото и тръгна към тоалетната. Навсякъде по пода имаше кървави петна. Ризата му киснеше в обагрена в червено вода.
С изумление огледа превръзките на дясната си ръка. Загледа се в огледалото и откри, че има и трета, над веждата. Наведе се напред, за да разгледа по-добре отражението си. По дяволите, добре се беше наредил.
Тогава през съзнанието му премина бегъл спомен, който повлече след себе си още един и още един, докато в паметта му се оформи неприятна картина. Той изруга яростно.
Лейтенантът от съседната къща. Снощи тя беше тук. Проми раните на ръцете и над окото му и през цялото време му говори със спокоен, уверен тон. И беше задавала въпроси. Много въпроси. Притисна с длан челото си и отчаяно се опита да си спомни. Какво бе успяла да изтръгне от него?
По дяволите, последното, от което имаше нужда, бе някой да открие кой е всъщност. Пресата вече душеше наоколо и изгаряше от желание да публикува историята му. Истинските морски тюлени умееха да пазят тайните си. Ами ако жената просто жадуваше за малко слава и лесни пари? Какво би й попречило да го изложи?
Обзет от паника при тази мисъл, Джо наплиска лицето си със студена вода, после си изми зъбите и потърси в шкафчето лекарство против болката.
Едва потискаше негодуванието си. Достатъчно му беше съмнението, че с решението си да заеме мястото на Харли бе причинил смъртта на деветнайсет души. Господи, нямаше нужда пресата да му задава въпроса дали се чувства виновен. Затръшна вратата на шкафчето с повече сила, отколкото беше необходимо.
Очевидно трябваше да се изправи лице в лице със своя ангел спасител и да установи какво бе успяла да научи.
Беше прекосил всекидневната до половината, когато го порази ново откритие — килимът под краката му беше мокър. Някой го беше прал. Из цялата стая се носеше миризмата на почистващия препарат.
Погледът му бързо се стрелна към кухнята. Сигурен беше, че не я е оставил в този вид, с излъскани до блясък повърхности.
Снощи тя беше шетала из дома му, сякаш му е съпруга или нещо подобно. Бе имал намерение първо да закуси или по-точно казано да обядва, ала гневът му напираше неудържимо и бе немислимо да сложи и хапка в устата си.
Искаше обяснения, и то веднага.
Пени се поспря на стълбите на верандата, за да се порадва на плашилото в човешки ръст, което току-що бе измайсторила. По някакъв весел и тържествен начин то напомняше, че празникът Вси Светии е само след седмица. Единственото, което й трябваше още, бяха кратунки и няколко тикви, които да добави като украса към растящите до всяко стъпало хризантеми.
— Трябва да поговорим.
С лек вик от уплаха, тя се извърна и видя съседа си, застанал само на няколко крачки от нея. Мили боже, откъде се беше появил? Притисна с ръка сърцето си и си даде сметка, че пулсът й няма да се нормализира в присъствието на този мъж. Съвсем трезвен и на дневна светлина, той изглеждаше десетократно по-опасен, по-силен и… Господ да й е на помощ… по-привлекателен от всякога.
Споменът за целувката му я стопли като слънчев лъч.
— Разбира се — каза с пресилена усмивка. Измъчваха я множество въпроси, най-вече каква част от случилото се миналата нощ си спомня и какво точно бе дошъл да обсъжда с нея. — Защо не влезете?
Джо беше забелязал съседите, излезли да се порадват на приятния съботен ден, затова прие поканата с леко кимване.
Тя го поведе през антрето направо към кухнята.
— Да ви предложа чаша сайдер? — предложи с надеждата да даде приятелски тон на разговора.
— Не съм дошъл на гости — отвърна той и скръсти ръце пред гърдите си.
Пени си пое дълбоко дъх и се обърна към него. Той стоеше разкрачен, една глава по-висок от нея, с изкривено от гняв лице, между очите му се образуваше дълбока бръчка. Единственото, което й оставаше, беше да прикрие обзелия я страх.
— Е, добре. С какво мога да ви бъда полезна?
— Снощи нахълтахте в дома ми — обвини я тихо и цялото му тяло се напрегна. — Как влязохте?
— Знам къде държите резервния ключ — беше го върнала на мястото му, преди да се прибере. — От шума, който се чуваше зад вратата, бях сигурна, че сте ранен, сър. Извинявам се, че се намесих без разрешение.