— Хеликоптерът тръгна към вас — увери го Лукас.
— „Черен ястреб“1? — осведоми се Джо, молейки се да дойде именно тази лека и безшумна машина.
— Не можахме да ви осигурим такъв — мрачно призна командващият. — Изпратихме военен.
Обзет от лошо предчувствие, Джо изключи предавателя. Шумното кацане на тежкия хеликоптер нямаше да остане незабелязано от бунтовниците, останали на пътеката, които, ако се съдеше по начина, по който се бе развила акцията, със сигурност разполагаха с ракетни снаряди.
— Да вървим — нареди той, опитвайки се да звучи оптимистично.
Като командващ офицер, най-важната му задача беше да мотивира хората си и да запази самообладание.
Мъжете бързо му се подчиниха. Къри вдигна Нико на крака и го прихвана под мишница. Смайли взе оръжието на ранения и облекчи товара на санитаря, пред когото стоеше тежката задача да довлече себе си и артилериста до площадката за кацане.
Натоварен с автомата на Нико, Смайли зае позиция. Слаб и подвижен, двайсет и една годишният младеж изскочи от прикритието на дърветата и заизкачва почти вертикалния склон. Щом измина петдесетина метра, се спотаи зад широка скала и вдигна оръжието си, за да прикрие Нико и Къри, които едва се придвижваха след него. Те задминаха позицията му и спряха до самия ръб на каменния блок.
Сега беше ред на Джо. Физически той беше не по-малко силен и подвижен от по-младите мъже, но пръстта се ронеше под грубите подметки на ботушите му. Жилавото му тяло се стегна от усилията да се движи по-бързо към оголените скали, които напомняха скелет на тиранозавър. Помагаше си с ръце. Между оглушителните удари на сърцето си долавяше далечното бучене на приближаващия хеликоптер.
Без съмнение бунтовниците също го чуваха. Хайде, давай, насърчаваше той мислено и машината, и момчетата си. На врага нямаше да му отнеме много време да забележи катерещите се по склона мъже, още по-малко пък четиритонния хеликоптер, кацащ на върха на възвишението. И сякаш за да направят ситуацията още по-сложна, първите лъчи на зората вече сребрееха на фона на тъмното небе.
Смайли трябваше да продължи напред. Отблъсквайки се с крака, той се закатери по склона. С лекота мъкнеше тежките автомати. А хеликоптерът идваше все по-близо и по-близо и раздираше въздуха като хиляди ангелски криле. Всеки момент очертанията му щяха да се откроят на фона на обгръщащия ги мрак.
Нико и Къри се мъчеха да изкачат последните метри. Джо понечи да напусне позицията си, за да помогне на санитаря, когато двамата мъже се подхлъзнаха и се затъркаляха надолу. Той се втурна ужасен след тях.
Хеликоптерът се появи с оглушителен шум, а те все още бяха далеч от площадката.
— Къри! Нико! — подвикна Джо, когато най-сетне ги откри.
— Не успях да го удържа, сър — обясни Къри.
Раненият беше изгубил съзнание.
— Хвани го за краката — нареди Джо и двамата с усилие помъкнаха Нико нагоре по склона.
Но тогава десетина снаряда прелетяха над главите им. „Кучи синове!“ Двамата с Къри се хвърлиха върху Нико. Гранати разровиха земята край тях. Засипваха гърбовете им с пръст и камъни.
Джо усети, че е ранен, и вдигна поглед към хеликоптера. Машината ги очакваше с тревожно ревящи двигатели.
— Да вървим! — изкрещя той, като имаше намерение да изнесат ранения до върха, без да спират.
Нито Нико, нито Къри отговориха. Джо захвърли уредите за нощно виждане.
— Къри! — извика, невярващ на очите си. Черепът на младежа беше разбит, очевидно от паднала отломка от скала. Нагласи микрофона и нареди: — Смайли, слизай долу. И двамата са в безсъзнание.
Вдигна отново поглед, надявайки се хеликоптерът да ги изчака. Сянката на Смайли се мерна бързо точно когато над дефилето прелетяха още четири снаряда.
Джо стисна зъби и залегна. Бум, бум, бум, бум! Целият склон се разтресе. Във въздуха се вдигна стълб от пръст и камъни, които се стовариха като безмилостен дъжд върху гърба му. Когато се надигна, Смайли беше изчезнал. Потърси с ръка очилата за нощно виждане, но и тях ги нямаше.
Последната му надежда беше хеликоптерът. Рампата беше спусната и пристигналите като подкрепление войници притичваха навън, теглейки гранатомет. Джо застана на колене и започна да им маха да слязат при него.
Трябваше му помощ, за да пренесе момчетата, да ги натовари на борда и да ги върне у дома — живи или мъртви. Но това не се случи.
В небето над клисурата като падаща звезда проблесна нов снаряд. Всичко се случи за части от секундата.
В следващия миг хеликоптерът избухна в огнено кълбо. То се издигна като гъба на фона на нощната тъмнина и запрати към командира нажежена струя и дъжд от горящи отломки. Ударната вълна го отхвърли назад, далеч от труповете на Нико и Къри.