Никога нямаше да каже толкова много на никой друг, освен на Пени. Но търпеливият поглед на агента го накара да си признае.
— Когато се прибрах от последната си мисия, бях развалина. Исках да се скрия на дъното на някоя бутилка и да остана там — разтърси глава. — Пени… не знам как го направи, но ме извади от тази дупка. Тя не заслужава да й се случи подобно нещо. — Стори му се, че се задушава.
Валентино отмести поглед.
— Непоносимо е, когато невинните стават жертви — съгласи се той с глас, преливащ от отчаяние.
Тези думи накараха Джо да замръзне. Звучаха, като че ли агентът не таеше никаква надежда.
— Не може просто да си стоим тук — отсече Джо.
— Мобилизирали сме всички да търсят Ритър — успокои го Валентино. — Очакваме да видим с какво може да помогне предаването на Офелия.
Джо плъзна стола си назад и се запъти към банята. Докато плискаше лицето си с вода, избягваше визуалния контакт с непознатия човек с кръвясали очи в огледалото.
Пени беше най-добрият му приятел, неговата любима. Не искаше да научи по трудния начин, че е станала нещо повече: жената, която бе започнал да обича… и бе загубил.
— Да тръгваме — разбуди я стискане на ръката.
В полусъзнание, Пени дори не беше чула вратата да се отваря или похитителят й да приближава.
„Да тръгват накъде?“, чудеше се тя, чувствайки как адреналинът й се повиши от грубото събуждане и внезапно възникналата опасност. Главата я болеше и това забавяше реакциите й.
Ритър я издърпа на крака и я блъсна пред себе си, насочвайки я да върви слепешком към вратата. Тя си даде сметка, че е боса.
Той ще ме убие сега. Това прозрение накара коленете й да омекнат.
Ритър отново я повдигна на крака.
— Върви! — заповяда той.
Чувстваше се особено уязвима без обувки. Ароматът на свеж студен въздух помогна на сетивата й да се изострят. Мъжът я накара да изкачи няколко стъпала. Минаха през стая със скърцащ под и през друга врата. Надеждата се пробуди в нея веднага щом забеляза проблясък от слънчева светлина да пълзи под превръзката на очите й. Беше ли възможно все пак шефът му да не му беше платил и той да я освободи?
Тя се препъна по три стъпала, водещи надолу към двор, където нещо студено и мокро се удари в лицето й. Валеше сняг, а той бе взел палтото и обувките й. Надеждата се изпари, когато си даде сметка за това. Ритър я дръпна, принуждавайки я да спре. Тя го чу да отваря вратата на кола.
— Качвай се.
Просна я върху седалка от студена кожа.
Тя смътно си спомни, че беше докарана до затвора си по същия начин. Поне този път не я беше упоил с хлороформ. Може би съобразителността й щеше да я спаси.
— Къде ме водиш? — попита го, когато той седна на предната седалка и потегли.
Мъжът не отговори.
Легнала на лявата си страна, с ръце, завързани зад гърба, Пени се помъчи да седне. Усещаше, че краката й са свободни, но без обувки беше безпомощна. Или не беше? Все пак имаше вероятност да избяга.
Но пък, от друга страна, той може би очакваше от нея да направи точно това. Щеше да я откара до някое безлюдно място и да я освободи. Тя щеше да бяга, докато някой куршум не прониже главата й.
Не! Мускулите й се стегнаха в знак на протест. Тя отказваше да умре така… като жертва. Трябваше да осуети тази ужасна задача, преди да е станало твърде късно.
Но как? Свободата й бе ограничена. Скърцането на чистачките по предното стъкло й подсказа отговора. Валеше сняг. Пътят беше хлъзгав. Ако Ритър изгубеше контрол над автомобила, можеше никога да не я заведе на отдалеченото място.
С бясно биещо сърце, Пени се снижи на седалката. Бавно, мълчешком придвижи колената си на гърба на предната седалка. Краката й бяха слаби и бавни.
Тя щеше да има само един шанс да го направи правилно. Ако сбъркаше, Ритър щеше да завърже краката й и тогава наистина щеше да бъде безпомощна.
На три, каза си тя.
Едно.
Две.
Три! Пени придърпа коленете си до брадичката, после рязко изпъна крака и заби пети в главата на Ритър. Но мъжът беше с телосложение на вол.
— Какво, по дяволите! — изрева той, привидно спокоен.
Пени се сви. Беше се провалила.
Но колата се отклони и я повали на задната седалка. Ритър неумело държеше кормилото и се стараеше да овладее автомобила.
— Кучка! — изръмжа той.
Гумите занесоха по хлъзгавия път. Гравитацията ги държеше в плен. Движеха се бързо. Прекалено бързо, за да се измъкнат от законите на физиката.