Беше се навел над Пени, когато трима души нахлуха в стаята — нейната охрана, Дейвис и доктор Хъксли. Охранителят погледна първо момичето, после спринцовката, която очевидно бе вдигнал в коридора.
— Все още има четири милиграма в нея — каза, като се пресегна за хартиена кърпа, за да я увие. След това се обърна към Дейвис: — Повикайте специалист по отровите, старшина.
Докато охраната слагаше белезници на адмирала и го разпитваше без никакъв резултат, доктор Хъксли се захвана с Пени. Със сърце в гърлото, Джо гледаше как проверява жизнените й показатели и се опитва да я свести. Почувства облекчение, когато клепачите й потрепнаха и очите й бавно се отвориха. Коленете му омекнаха.
— Пени! — извика Джо, избутвайки лекаря настрана. — Как се чувстваш?
Без съмнение, сините й очи имаха най-прекрасния цвят на света.
— Добре — отвърна тя и примигна няколко пъти. Повдигна глава и забеляза отвращението на охранителя си от отказа на адмирала да говори. После погледна Джо с извинителна усмивка. — Предполагам, че съм припаднала. Съжалявам, беше такъв шок.
Коленете на Джо потрепериха. Струваше му се, че самият той може да изпадне в безсъзнание. За да не позволи това да се случи, се наведе с усилие над масата и прегърна жената, която обичаше.
Боже, каза си мислено, за втори път почти не му я бяха отнели!!
Час по-късно Пени все още лежеше на масата за прегледи. Джо обикаляше около нея. Стаята, която гъмжеше от лекари, охрана и лаборанти, най-сетне беше притихнала. Охранителят бе предал адмирал Джейкъбс в управлението на ФБР, където Хана и Валентино щяха да продължат разпита. Специалистът по отровите, който бе взел кръв на Пени, бе излязъл, за да провери резултатите.
— Ще се оправя, Джо — успокояваше го тя, обзета от желание да прогони сянката на тревога от очите му.
— Скоро ще разберем — съгласи се той, разтривайки бързо ръката си, като че ли за да поддържа кръвообращението си.
— Не мога да повярвам, че е бил адмиралът — удивена каза Пени, клатейки глава. — Мислех го за толкова почтен човек.
— Сигурен съм, че е бил — отговори Джо. — Войната има начини да размие границите между добро и зло. Бил е военнопленник във Виетнам години наред. Кой може да каже какъв ефект е оказало това върху него? А после е изгубил сина си по такъв начин. Във всеки случай всичко вече свърши.
Тя остави последните му думи да проникнат в съзнанието й и да приеме, че най-сетне всичко е свършило.
— Слава богу — прошепна, припомняйки си отново случилото се. После неочаквано каза: — Ти ми спаси живота. Ако не беше нахлул тук, той щеше да ми инжектира всичката отрова. Защо дойде всъщност?
— Просто наминах. Исках да те питам нещо.
Сърцето й бавно се преобърна. Не, не можеше да е това, което си мислеше…
— Знаеш, че Денят на благодарността наближава, нали — започна той, покачвайки напрежението.
Беше й трудно да диша.
— Да.
— Ами, отидох да купя билети за полета до Невада и си помислих: „Може би Пени би искала да дойде с мен“.
Думите му разсеяха надеждите й.
— Искаш да се запозная с родителите ти? — предположи тя.
— Ами… да.
Под загара той се изчерви.
— Защо? — осведоми се Пени.
— Ами, защото… ти си ми най-добрата приятелка. Исках да ти покажа каньона Ред Рок, да го видиш с очите си. Освен това тази есен преживя много. Заслужаваш почивка.
Тя искаше да го попита: Това ли е единствената причина? Но не беше честно от нейна страна да го поставя в неудобно положение. Това все пак беше Джо, мъж, който живееше за тръпката и предизвикателствата в живота. Тя го обичаше заради това, което е, а не заради това, което тя иска да бъде.
— Опасявам се, че не мога — заяви Пени, като разкри плановете си за пръв път. — Няма да съм тук за Деня на благодарността.
— Къде ще ходиш? — Изглеждаше озадачен.
— Ще летя над Атлантическия океан. Ще заема мястото на лекар за спешните медицински полети — обясни тя, наблюдавайки изражението му за следа от мъка.
— Защо? — попита той, напълно слисан.
— За да може медиците със семейства да се приберат за празниците — отвърна тя.
За секунда той изглеждаше разочарован, но бръчката на челото му изчезна бързо.
— Добре — каза бавно, асимилирайки току-що съобщената новина. — Кога ще се върнеш?
— В деня след Коледа.
Стоицизмът му се изплъзна за втори път.
— Няма да си тук дори за Коледа? — попита скептично.
— Повечето от екипажите имат семейства — изтъкна тя, — които не са виждали от месеци.
— Ами Офелия?
— Тя ще се оправи. Сега си има Вини. В Деня на благодарността той ще я води да я запознае със семейството си.