Джо не отвърна. Пени потърси в тъмнозелените му очи някакъв знак за чувствата му. Дори най-малкият намек, че търси обвързване, а не просто авантюра с нея в каньоните на Невада, щеше да бъде достатъчен и тя щеше да зареже всичките си планове, за да бъде с него.
Но той не стигна до там, където тя се надяваше. С изкуствена усмивка, наведе глава и я целуна по бузата.
— Трябваше да се досетя — каза й, показвайки по-скоро разочарование, отколкото тъга. — Винаги си поставяла другите пред себе си. Възхищавам ти се заради това.
Когато погледите им се срещнаха, очите на Пени се насълзиха от напиращата в сърцето й любов. Тя не смееше да я разкрие, за да не би той да се почувства ужасно, задето не й отвръща.
Той ми се възхищава, помисли си, докато отговаряше пресилено на усмивката му. Ако изпитваше към нея нещо повече от възхищение, то точно това беше моментът да й го каже. Все пак днес едва не беше умряла.
— Добри новини — чу се гласът на специалиста по отровите, който стресна и двамата с нахлуването си в стаята. — Кръвта ви изглежда напълно нормална, лейтенант Прайс. Чиста сте.
— Слава богу — отдъхна си Джо, отстъпвайки настрана, за да стисне ръката на лекаря. — Свърши се, Пен. Хайде. — Посегна към нея, за да й помогне да седне. — Да се прибираме у дома и да празнуваме.
У дома, помисли Пени с болка. Домът бе място, което споделяш със семейството си, не с любовника си. А семейство не беше сред нещата, което Джо искаше да й даде. Слава богу, бе усетила, че този неизбежен момент приближава, и бе предприела отчаяни мерки, за да го избегне.
Двадесета глава
Вечерта в Деня на благодарността на националното летище Норфолк беше лудница.
— Не мога да повярвам, че военноморският флот ме изпраща с граждански полет — дразнеше се Пени, следейки в монитора отпътуващите, отменените и закъснелите полети. — Я виж ти. Все пак е навреме — удиви се тя.
— Моят също — каза Джо, вперил поглед в друг екран.
— Предполагам, че това ни слага сред късметлиите — отбеляза саркастично тя.
Бяха прекарали последния час разглеждайки магазините за подаръци и слушайки негодуванието на пътниците наоколо за закъснелите им полети. Тайно се бе надявала нейният да бъде забавен, което щеше да й даде повече време с Джо, чийто самолет щеше да излети след три часа. Той бе достатъчно мил да дойде по-рано само за да я изпрати.
Реалността на предстоящото й заминаване оставяше стоманено усещане в стомаха й. Не бе готова за това.
— Е — каза той с неохота, — предполагам, че е по-добре да отидем до твоя терминал.
Пренебрегвайки факта, че ще пътува с униформа, Пени улови ръката му и се притисна към него. Защо не? Това можеше да е последният път, когато щеше да има възможност да го прегърне. Отправяше се към военна зона. Животът й не беше гарантиран.
Докато проправяха пътя си през охраната и тълпата, гласове по интеркома обявяваха отпътуващите и закъснелите полети. Пищяха бебета. Обезумели пътници спореха с персонала на гишетата.
Напрежението във въздуха се просмука през тънката кожа на Пени, връзвайки стомаха й на възел. Странно, въпреки че се отправяше към Вашингтон, а след това към Ирак, не нейното физическо състояние я притесняваше. Можеше да усети как напорът на надвисналата над нея тъга разбива стените на сърцето й.
Да, идеята да направи това беше нейна, за да се спаси от потенциалното разочарование. Но с всеки следващ миг все повече не й се искаше да продължи напред.
Щеше ли да го намери в обятията на друга жена, когато се завърне? Тази мисъл я убиваше. Как можеше той да полудее по нея, да прави любов с нея, да се грижи за нея така, както го бе правил през последните седмици, ако не обичаше само и единствено нея?
— Виждаш ли място, където да седнем? — попита я Джо, когато забавиха ход до нейния терминал.
— Не искам да сядам — призна тя, притискайки корема си с ръка.
С проницателен поглед, Джо сложи пътническите им чанти в краката си и я придърпа към себе си, придържайки я здраво.
Сълзи бликнаха от очите на Пени, когато се предаде на утешението му. Нямаше друго място на света, на което би искала да бъде, освен тук, с глава на гърдите на Джо, слушайки ритмичното биене на сърцето му, вдишвайки чистия му мъжки аромат. Това бе всичко, от което се нуждаеше, за да е щастлива.
Колко плашещо беше това.
— Боже, ще ми липсваш, Пен — каза той пресипнал, прегръщайки я дори по-силно.
Като фон се чу първото обявяване на нейния полет.
Той звучеше толкова искрен. Прониквайки в дълбочината на чувствата му към нея, Пени се изсмя с насълзени очи.
— Да, бе. След пет дни ще ме забравиш. Познавам те, Джо Монтгомъри.