Артър Кларк
Наберете „ф“ като „Франкенщайн“
В 01,50 часа по Гринуич на първи декември 1975 година всички телефони в света започнаха да звънят едновременно.
Четвърт милиард хора вдигнаха слушалките си и раздразнени или изненадани, се опитаха да се вслушат в тях за няколко секунди. Тези, които бяха събудени посред нощ, решиха, че някой отдалечен приятел им се обажда по сателитната телефонна система, пусната в експлоатация с голям рекламен шум предния ден. Не чуха обаче никакви гласове. От слушалките се разнесоха единствено звуци, които някои възприеха като бучене на морски талази, а други, като нежни трептения на арфа. Мнозина си спомниха един таен звук от детството, звука на кръвта, пулсираща във вените, когато поставиш раковина до ухото си. Както и да е, звукът продължи не повече от двадесет секунди. След това бе заменен от сигнал свободно.
Телефонните абонати се ядосаха, промърмориха „Грешка“ и затвориха апаратите. Някои се опитаха да се оплачат на телефонните компании, обаче линиите им бяха заети. След няколко часа всички забравиха за инцидента. Всички, освен тези, които по силата на служебните си задължения трябваше да се тревожат от подобни неща.
В изследователската станция на пощенската служба започнаха спорове, които продължиха цялата сутрин, без да доведат до никъде. Споровете не изгубиха своята разгорещеност и през обедната почивка, когато огладнелите инженери се преместиха в закусвалнята от другата страна на улицата.
— Все още мисля, че това бе временно увеличение на напрежението, предизвикано от включването на спътниковата система — каза Уили Смит, отговарящ за електронния хардуер.
— Очевидно случилото се има някаква връзка със спътниците — съгласи се Жул Райнер, специалист по електронните мрежи. — На какво се дължи обаче в такъв случай закъснението? Както всички знаем, спътниковата система бе включена в полунощ, а телефоните започнаха да звънят два часа по-късно — след това се прозина.
— А ти какво мислиш, докторе? — попита Боб Ендрюз, компютърен програмист. — Цяла сутрин не каза нищо. Не може и ти да нямаш някакво обяснение.
Доктор Джон Уилиямс, ръководител на математическия отдел, се размърда неспокойно на стола си.
— Имам обяснение — каза, — но няма да го приемете сериозно.
— Няма значение. Дори и да е толкова смахнато, колкото научнофантастическите разкази, които пишеш под псевдоним, пак може да ни наведе към нещо.
Уилиямс поруменя, но не много. Всички знаеха, че пише научнофантастически разкази, обаче той не се срамуваше от това. В края на краищата, бяха събрани в сборник. Струваше пет шилинга и той все още разполагаше с двеста екземпляра от него.
— Добре — съгласи се й сложи ръце на покривката. — Има нещо, с което се занимавам от години. Някой от вас правил ли е сравнение между автоматичната телефонна централа и човешкия мозък?
— Че кой ли не го е правил? — отвърна разочаровано един от слушателите. — Ако не се лъжа, такава аналогия е търсена още по времето на Греъм Бел.
— Възможно е. Не съм казал, че идеята е оригинална. Време е обаче да се замислим сериозно върху нея — отправи той раздразнен поглед към флуорисцентните тръби над масата, определено необходими в този мъглив зимен ден. — Какво става с тези проклети лампи? От пет минути не са престанали да примигват.
— Не се тревожи. Мейзи навярно е забравила да си плати сметката за електричеството. Разкажи ни нещо повече за своята теория.
— Не става дума толкова за теория, колкото за установени факти. Знаем, че човешкият мозък се състои от система от превключватели — неврони — свързани помежду си по един много сложен начин от нервите. Автоматичната телефонна мрежа също представлява система от превключватели — релета и други подобни — свързани помежду си с жици.
— Съгласен съм — каза Смит. — Тази аналогия обаче няма да те отведе далеч. Нали мозъкът има около петнадесет милиарда неврони? Превключвателите на автоматичната телефонна система са много по-малко.
Отговорът на Уилиямс бе прекъснат от рева на нисколетящ реактивен самолет. Той изчака закусвалнята да престане да вибрира, преди да продължи.
— Досега никога не са летяли толкова ниско — измърмори Ендрюз. — Струва ми се, че нарушават правилата за въздушно движение.
— Така е, но не се тревожи. От контролната служба на лондонското летище ще го засекат.
— Съмнявам се — рече Райнер. — Това бе именно лондонското летище, направляващо един кацащ „Конкорд“. И аз не бях виждал самолет, летящ толкова ниско. Добре, че не съм на борда му.
— Ние сега ще продължим ли дискусията си или не? — попита Смит.