— Виждам, че започваш да ми вярваш — каза Уилиямс с мрачно удовлетворение. — Мога да отговоря на твоя въпрос само с друг въпрос. Какво прави един новороден младенец? Започва да търси храна. — Той погледна към примигващата лампа. — Боже мой, — каза той бавно, като че ли току-що се сещаше за това, — ще се нуждае от една-единствена храна — от електричество.
— Вече се наслушахме на доста глупости — каза Смит. — Какво по дяволите става с нашия обяд? Поръчахме го преди двадесет минути.
Никой не му обърна внимание.
— А сетне — Райнер продължи мисълта на Уилиямс — ще започне да се оглежда и да разкършва крайниците си. Всъщност, ще започне да си играе, както и всяко друго бебе.
— А бебетата, когато си играят, чупят различни неща — каза някой тихо.
— Играчки ще има колкото си иска. Вземи само този „Конкорд“, който преди малко прелетя над главите ни. Вземи и автоматизираните производствени линии. И светофарите по нашите улици.
— Добре, че спомена това — вметна Смол. — С уличното движение става нещо. От десет минути е спряно. Сигурно има страхотно задръстване.
— Някъде има и пожар. Преди малко чух пожарната кола.
— Аз пък чух две пожарни коли. И нещо, което ми прозвуча като взрив в промишления квартал. Дано да не е нещо сериозно.
— Мейзи! Донеси свещи, ако обичаш. Стана съвсем тъмно.
— Сега си спомних, че кухнята на това заведение е електрифицирана. Май ще получим студен обяд, ако въобще някой ни го поднесе.
— Поне ще успеем да прочетем вестника, докато чакаме. Това най-новото издание ли е, Джим?
— Да. Още не съм го погледнал. Хъм. Изглежда, че тази сутрин е имало доста странни произшествия. Блокирани железопътни линии, оплаквания за вчерашното позвъняване…
Обърна страницата и внезапно замлъкна.
— Какво става, Джим?
Без да отговори, Смол подаде вестника. Единствено първата страница можеше да се чете. Всички останали страници представляваха безразборна смесица от знаци, сред която тук-таме се виждаха отделни смислени текстове — очевидно програмирани като самостоятелни блокове и затова успели да избегнат хаоса около тях.
— Ето докъде ни доведе набирането и разпространението на вестници от разстояние — изръмжа Ендрюз. — Боя се, че журналистите от Флийт Стрийт са поставили твърде много яйца в електронната си кошница.
— Не само те — рече тържествено Уилиямс. — Всички ние постъпихме по същия начин.
— Мисля, че е време да се пресече масовата истерия, която май е на път да започне от тази маса — рече ясно и силно Смит. — Няма за какво да се тревожим, дори и ако изящната фантазия на Джон се окаже вярна. Трябва само да изключим спътниковата система, за да се върнем към вчерашната нормална обстановка.
— Нещо като челна лоботомия — промърмори Уилиямс. — И аз помислих за това.
— Това нали представляваше изрязването на части от мозъка? Точно то ще свърши работа. Малко скъпо ще е, и ще ни се наложи отново да общуваме чрез телеграми. Но цивилизацията ще бъде спасена.
Недалеч от тях се разнесе силна експлозия.
— Тази работа не ми харесва — каза нервно Ендрюз. — Я да чуем какво ще каже добрата стара Би Би Си. Точно сега започват новините от един часа.
Бръкна в куфарчето си и извади оттам транзисторен радиоприемник.
„… безпрецедентен брой промишлени злополуки, както и напълно необяснимото изстрелване на три залпа направлявани снаряди от военни бази на Съединените щати. Няколко летища са прекратили работа поради несигурното поведение на техните радари. Банките и фондовите борси спряха дейността си поради пълен отказ на системите им за обработка на информация. (Нали ви казах? — промърмори Смол, но останалите му дадоха знак да мълчи). Един момент, моля… Току-що получихме ново съобщение… Информират ни, че контролът върху новите съобщителни спътници е изгубен. Отказват да се подчинят на заповедите от Земята. Според…“
Радиоприемникът млъкна. Бе изчезнала даже и носещата вълна на Би Би Си. Ендрюз се опита да открие друга станция, но всички диапазони бяха заглъхнали.
Гласът на Райнер бе почти истеричен.
— Идеята за челната лоботомия беше добра, Джон. Жалко, само, че бебето се сети за нея преди нас.
Уилиямс бавно се изправи.
— Да отидем в лабораторията — каза. — Не може да не се открие някакво решение.
Съзнаваше, обаче, че вече бе късно, прекалено късно за това. Вече бе чул звъна на телефонните камбани за Хомо Сапиенс.