Бях веднъж при него на наблюдателния пост. Адамов си имаше землянка и вътре беше се наредил добре: легло, маса и, разбира се — хартия и мастило за записките. На стената беше прикована синя копирна хартия: това бяха силуетите на всички параходи от англо-френската флота в Бяло море. Но и без тях Адамов ги познаваше добре. На тия изображения той гледаше просто като на някой непотребен криминален албум.
В морето далеч се виждаше параход. Аз го знаех вече, но все пак попитах:
— Е, има ли нещо днес?
Адамов погледна парахода и направи презрителна гримаса.
— Има един там… Ама наш си е…
— Как наш?
— Патрулен е. Обикновен търговски параход, въоръжен колкото за патрулна служба. Всеки ден си минава, не стреля, не се закача. Все едно — наш е… Но вчера мина пак онзи таласъм.
Адамов се досеща, че не го разбирам, и се поправя:
— Мина един голям броненосец. Тип Сюфрен, 275 метра дължина, гази 8 м, 12 оръдия 30.5 см… И още… У него топове, топове, като в умряло куче черви…
Адамов мразеше англичаните. Всичките му нещастия идеха от тях. Той не можеше преди всичко да забрави хубавия живот на пристанището. Денем — движение и глъчка около параходите, непрекъснат писък на сирени, остра миризма на смола и дим. А вечер — ония малки кръчми по крайбрежието, в които всякога има пържена риба, вино, латерна и весела компания. Всичко това е сега като сън. Адамов се чувствуваше унизен и като че изгонен от собствената си къща. Една вечер го срещнах, когато слизаше в заставата. Изглеждаше огорчен повече отвсякога и искрено ми се оплака, че той, стар моряк, срамува се да живее, на суша н наместо да е сега на някой параход, принуден е да върви подир такова едно животно. Друг път говорехме за комарите и той ме уверяваше, че ако човек си легне в една лодка само на двайсет крачки в морето — никакви комари няма. Но сега даже и това малко удоволствие той не можеше да си позволи.
Параходът стоеше на хоризонта. Върху светлата повърхност на водата той изглеждаше цял черен, с мъгляви и неясни контури в далечината. Само по наклона на мачтите и с бинокъл можеше да се познае посоката на движението му. Той беше твърде далеч.
— Отива към Тасос — каза Адамов. Моят ординарец, който също гледа парахода и досега бе мълчал, се обажда:
— Господин поручик, трябва да е броненосеца, гдето го гледахме онзи ден.
Без да каже нещо, Адамов поглежда ординареца, после мене и пак ординареца. В погледа му има и съжаление, и насмешка, и презрение: ето още един човек, който не може да различи броненосеца от обикновения параход. И Адамов може би нямаше да остави токутъй невежеството на ординареца, но в тая минута параходът отново привлече вниманието ни. Неочаквано тон беше изменил посоката на движението си н вместо на запад идеше право на юг, към брега. Той се приближавате все повече и повече, растеше, очъртанията му ставаха по-ясни. Най-после той като че се запря и остана на едно място: точно срещу поста Булаир, на двайсет километра от брега.
Адамов всякога умееше да отгатва отрано намеренията на неприятелските параходи, но сега твърде неспокойно снемаше н подигаше бинокъла на очите си. Недоумение и яд се виждаше на лицето му.
— Чудна работа! — говори той. — Одрямал се и стооои!… Тук, на това място, не бяха дохождали. Но ординарецът Спиридои се обажда:
— А, не са зер! Дохождали са те! Миналата година дохождаха и на, пак тука. Познават те мястото.
Спиридон е от старите граничари, втора година служи по тия места и затова може да му се вярва.
— Дохождаха — продължи той — миналата година, преди войната. Имаше много хора от града на бани. Ей там на поляната до буруна бялнало се беше от палатки. Кой знай, за войска ли ги взеха, що ли, доде един параход. Слязоха с лодка на брега двама офицери. Ротният дохожда и приказва с тях. Двама бяха, дълги-дълги и с червени лица. Англо-френци. Искаха бира. Отде ще им вземем бира? Дадохме им зеленчук от бахчата. Много зеленчук им дадохме.
— Отрова да сте им дали — прекъсва го сърдито Адамов. — Услуги ще правиш на такива хора. То се знае — слизат да ни шпиноират. Пък и бира отгоре. Храни куче да те лае!
Адамов имаше причина да се сърди на англичаните, но в тая минута той се сърдеше повече на Спиридона: старият моряк се смяташе вещ в работата си и не обичаше, особено тук, на неговия пост, когато се говори за параходи и за морски работи, да се вмесват в разговора и прости хора. Той гледа няколко време парахода и сне бинокъла. Лицето му стана замислено и важно.