Още нещо трябваше веднага да изучи. Досега не беше обръщал внимание, но го дразнеше някакво несъответствие в ландшафта: кратерът стоеше някак неестествено. Не му е тук мястото. Прилича на кратер, но не може да има вулканичен произход, защото е насред пясъчна равнина. Няма следи от изригвания, няма застинали потоци от лава. Не може да е резултат от падането на метеорит.
Започна внимателно да се премества към кратера. Наоколо бе все същата червеникава почва. Спря да отдъхне (ако това е думата) на самия ръб на кратера, надникна в него и застина в пълно недоумение. Кратерът беше запълнен с вещество, което образуваше нещо като вдлъбнато огледало.
И тогава на повърхността му се появи образ. Наблюдателят се вцепени (ако това може да се каже за него).
Две същества — голямо и малко — стояха на някаква кариера край железопътно трасе, пред тях имаше грамада от варовик. Малкото същество ровичкаше в трошляка с някакъв инструмент, който държеше в ръка. Ръката отиваше към рамо и се съединяваше с туловище, което имаше глава с очи.
„Това съм аз — помисли си той. — Аз съм, но на младини.“
Почувства да го обзема слабост, всичко се размъти като в мъгла, а картината сякаш го придърпваше към себе си, за да го слее със собствения му образ. Мигом се отвориха шлюзовете на паметта и от тях рукнаха древни забранени сведения за миналите времена и за неговия род. Той се съпротивляваше, искаше да ги прогони далеч, но те не искаха да си отиват. Сякаш някой го бе сграбчил и му нашепваше думи, които той не иска да чуе.
Хора, баща и син, железопътно трасе, Земя, намерени останки от Трилобит. В него, в това интелектуално силово поле, което досега му беше убежище и гарантираше покой, в този продукт на еволюцията или на технологията безмилостно нахлу миналото.
Татко има старо протрито на ръкавите сако и черен панталон с издути колена. Пуши почти обгоряла лула с обгризан мундщук и с интерес наблюдава как детето откопава камъка, запазил следите на древното животно.
После образът примигна и се стопи, а Наблюдателят приседна (?) на ръба на кратера, край мъртвото огледало, което вече отразяваше само двете слънца.
„Сега вече знам“ — помисли си той. Знаеше не това, което е станал, а това, което е бил: същество, което се премества на два крака, има тяло, две ръце, глава, очи и уста, които се захласват от възторг при вида на древни останки. Същество, което крачи гордо и уверено.
Как би могъл да се развие от такова слабо и безпомощно същество?
„Може би чрез смъртта?“ — помисли си той и мисълта за смъртта се оказа толкова изненадваща, че го смая. Смъртта означава край, но край няма и никога няма да има; нещото — интелект, заключен в силово поле — може да съществува вечно. Но може би някъде в процеса на еволюцията или при конструирането смъртта да е изиграла своята роля? Трябва ли човек да мине през смъртта, за да стане като него?
Седеше на ръба на кратера и знаеше всичко за планетата на много мили наоколо — за червената почва, за жълтеникавото небе, за пурпура на цветовете, за бълбукането на течността в ручея, за червеното слънце и за синьото слънце, за техните сенки, за варовика, за вкаменелостите и за съществото, което бяга и вдига фонтанчета от пясък.
Знаеше и още нещо, само при мисълта за него го обзе страх и паника. Не познаваше тези усещания, защото имаше защита и имунитет. Беше недосегаем за всякакви сили, дори на слънцето би се чувствал в безопасност. Нищо не можеше да му причини вреда, нищо не можеше да проникне в него.
Сега всичко се промени. Сега нещо преодоля неговата защитна обвивка. Нещо проникна и измъкна стародавни спомени, а подир това ги нарисува върху огледало. Значи на тази планета има сила, която може да прониква в него и да отскубва неща, за които той дори не подозира.
„Кои сте вие? Кои сте вие?“ — се понесе през планетата, но в отговор, като че ли с ирония, пристигна само плахо ехо.
Нещото можеше да си позволи да не отговаря. За какво му трябва това? Нещото можеше да седи надменно и мълчаливо и да слуша как той крещи в очакване дали няма да бъде откъснат още един пласт от паметта и да му се надсмее.
Той беше изгубил своята сигурност. Бе станал беззащитен, разголен пред тази сила, която показа собствената му немощ чрез образа в огледалото.
Пак закрещя, но този път към тези, които го бяха изпратили тук.
„Приберете ме! Аз съм безпомощен! Спасете ме!“
Мълчание.
„Аз работя за вас, аз събирам информация, аз върша своето дело, сега трябва да ми помогнете!“
Мълчание.
„Моля ви!“
Мълчание.
Не само мълчание, но и пълно отсъствие.
Случилото се го потресе. Бяха го захвърлили, бяха прекъснали всички връзки, бяха го зарязали на произвола на съдбата в глъбините на безкрайните пространства. Беше не само беззащитен, но и самотен.