— Как смеете да го докосвате! — възкликна тя с възмущение. — Как смеете да влизате тука! Впрочем кой сте вие? Излезте вън, веднага!
Непознатият отстъпи, развеселен, с жест на молба и беззвучен смях.
— Боя се, че в края на краищата не сте ме познали! — заговори той любезно. — Аз съм Хари Хоум, пълномощник на министерството в Сан Франциско. Моето известие с името ми на плика като че ли също се е загубило.
Дори както беше уплашена и изумена в ума на госпожа Бейкър проблесна, че и това известие беше пратила в Хикори Хил. Но въпреки това у нея се събуди инстинктивната женска предпазливост и тя си замълча.
— Трябваше да ви обясня — продължи с усмивка инспекторът. — Но вие сте съвършено права, госпожо Бейкър — добави той и кимна към чувала. — Доколкото се простираха вашите сведения, аз нямах право да се доближа до него. Радвам се да видя, че толкова добре защищавате имуществото на Чичо Сам. Бях само малко любопитен да узная — и той посочи телта — дали това нещо е било на чувала, когато са ви го предали.
Госпожа Бейкър не виждаше причина да укрива истината. В края на краищата този чиновник беше мъж като всички други и нямаше да е никак зле да разбере силата й.
— Това е само една от глупостите на куриера — каза тя и малко кокетно тръсна глава. — Той смята, че е много фино да връзва по някоя глупост с телта на чувала, когато го хвърля от дилижанса.
Господин Хоум, загледан в хубавото й личице, май не го сметна за нечовешка или непростима прищявка.
— Щом не бърка вътре в чувала, мисля, че трябва да се примирите с това — каза той със смях.
Ужасяващият спомен, че пощенският началник в Хикори Хил бе използувал вътрешността на чувала за изпращане на своите глупости, се мярна в ума й. Това съвсем не би могла да признае сега.
Лицето й вероятно бе издало известно вълнение, защото инспекторът продължи с полубащински, полууспокояващ тон:
— Но, стига за това. Сега госпожо Бейкър, да поговорим за работата, заради която съм дошъл тук. Накъсо казано, тя съвсем не ви засяга вас, освен доколкото може да освободи вас и някои други, които министерството познава също толкова добре, от известна отговорност и може би опасения. Ние там сме много добре осведомени за всичко, отнасящо се за Лавров път, и ми се струва — отбеляза той с лек поклон, — че знаем всичко за вас и за Джон Бейкър. Единствената ми задача тук е да заема вашето място при приемането на пощенския чувал, който, както знаете, пристига тук в девет и половина, нали?
— Да, господин Хоум — побърза да отговори госпожа Бейкър — но в него никога няма нищо за нас освен… — тя изведнъж се прекъсна, като си спомни за приношенията, изпращани сегиз-тогиз от въздишащия по нея Грийн, — освен съобщения от пощенската станция в Хикори Хил. Дилижансът тръгва оттам — додаде тя, като искаше да се покаже точна — в осем и половина и пътят е около един час, седем мили.
— Да, вярно — каза господин Хоум. — аз ще приема чувала, ще го отворя и ще го пратя нататък. Вие, ако желаете, можете да се чувствувате свободна.
— Но… — заговори госпожа Бейкър, като си спомни, че целият Лавров път държеше винаги да присъствува на вечерния й прием, понеже тогава тя беше по-малко заета — … има хора, които идват да си получат писмата, нали знаете.
— Мисля, вие току-що казахте, че по това време няма писма — тутакси й отвърна господин Хоум.
— Не… но… но… — с малко истерично запъване промълви тя, — момчетата идват въпреки това.
— О! — сухо рече господин Хоум.
— И… о, боже! — Но в този миг тя си представи вероятното объркване на момчетата от Лавров път, когато видят в прозорчето брадатото лице на господин Хоум, вместо нейните загладени бузи и това, подсилено от нервното й възбуждение, й подействува така, че тя закри лицето си с престилчицата с воланче в пристъп на истеричен смях. Господин Хоум, поразвеселен, търпеливо дочака края на пристъпа и когато тя се успокои, отново заговори:
— Сега бих искал да попрегледам за миг първото ми съобщение до вас. Под ръка ли ви е? Лицето на госпожа Бейкър посърна:
— Не, аз го препратих на господин Грийн в Хикори Хил за сведение.
— Какво!
Стресната от неочаквано сериозния тон на инспектора, тя все пак успя да обясни с пресичащ се глас, че както беше свикнала, не беше отворила официалните писма, а ги беше изпратила на по-опитния си колега за съвет и осведомяване, че самата тя никога не можела да ги разбере, от тях я заболявала глава и това й пречело да изпълнява другите си задължения, а гой ги разбирал и й обаждал какво да прави. А като си спомни обикновения стил на бележките му, тя пак се изчерви.