Никой не я забеляза и там — още един трик от старите времена, — тя преправи мексиканското седло на Симонс в дамско с помощта на едно одеяло. Тогава възседна, бързо свали наметката си и я върза на кръста, затъкна я под едното коляно и я остави да виси на хълбоците на коня. По-това време у Синята светкавица също пробляснаха някакви конски спомени и той наостри уши. От госпожа Бейкър се изтръгна кратък чуруликащ звук, който той си спомни, и в миг двамата се понесоха в кариер през рида.
Пътеката, която тя беше избрала, макар и стръмна, трудна и на места опасна, спестяваше цели две мили от големия път. Имаше по-малка вероятност някой да я проследи или да срещне някого. По-дълбоките проломи вече тънеха в сянка, боровете по далечните ридове се отделяха от общата маса и се открояваха всеки със своите очертания срещу небето, но въздухът все още бе топъл и хладният лъх на нощта, както тя прекрасно знаеше, не бе още почнал да струи надолу по планината. По-ниските от Горял рид бърда не бяха още затъмнени от настъпващата сянка на планината отпред.
Без часовник, но с този познат и бавно променящ се циферблат, проснал се пред нея, тя знаеше с точност до минута колко е часът. Билото на старото дърво, една по-малка височина в далечината, вече бе заличено от стрелката на сянката — седем и половина! Пощенската кола щеше да стигне в Хикори Хил малко преди осем и половина; трябваше да я изпревари, ако може — тя щеше да спре за десет минути, за да сменят конете, — трябваше на всяка цена да стигне преди тя да тръгне!
Имаше не по-малко от две мили равнище преди нагорнището на следващия хребет. Хайде, Синя светкавицо, колкото можеш! А то беше много — с малката сламена шапчица и пърпорещите панделки, наведена почти до синкавата грива и коприната на наметката й, развяваща се почти в една линия с гърба на коня, тя прекоси дългото плато като литнала сойка. Още няколко птичи гмуркания и изпитания нагоре през доловете и тя стигна дългото убийствено изкачване на Вододела.
С кожа, смъдяща от пот и спекла се прах, Синята светкавица залиташе в хлъзгавата, изпепелена пръст на пътя, пияно се препъваше в прашната червена мараня, кашляше, пръхтеше, отмяташе глава, клюмваше изведнъж, провличаше безсилно отпуснати крака на лесни наклони или необуздано и конвулсивно се втурваше по стръмни нагорнища, но през ума му минаваха някакви мисли и спомени. О, и нея ако не я биваше за лудории — това леко притискащо се, галещо, придумващо, гукащо създание, — хайде, напред! Той си я спомни сега. Е, чудесно тогава. Карай!
И с внезапни скокове като на заек, с ритане, ту в буен тръс, ту с лек ход, ту препускайки на три крака, като някакво ново същество — както може да го прави само един калифорнийски мустанг, — непобедим, Синята Светкавица най-после спря тържествуващ на върха. Вечерницата току-що беше блеснала през златистата мъгла на хоризонта — осем часът. Сега тя щеше да стигне! Но неочаквано я обзе първото съмнение.
Тя познаваше коня, познаваше пътеката, познаваше себе си — но познаваше ли мъжа, при когото препускаше! Полази я студена тръпка, а след това затрепери от внезапен порив на вятъра — нощта най-после се спускаше от невидимата вече Сиера и завладяваше всичко, което допреше. Но до Хикори Хил оставаше сега само едно дълго надолнище и тя слезе благополучно на крилете на нощта. Осем и половина! Светлините на селището бяха точно пред нея, но там бяха и двата фенера на чакащия дилижанс пред пощенската станция и хотела.
За щастие тълпата безделници бе се събрала пред хотела и тя се промъкна в пощенската станция незабелязана, през задния вход. Когато влезе зад преградката, единственият човек там — хубав млад мъж с червеникави мустачки — се обърна към нея, пламнал от радостна изненада. Но изражението му се промени при вида на пребледнялото решително лице и блестящите очи, които изобщо не се обърнаха към него, а се заковаха върху големия чувал, който зееше още отворен, опрян на писалището му.
— Къде е транзитната парична пратка, която пристигна с тоя чувал? — бързо запита тя.
— Какво … какво искате … да кажете? — запелтечи той, с лице, станало в миг по-бледо от нейното.
— Искам да кажа, че то е клопка, че е белязано в Кръстовището на старото дърво и че господин Хоум от Сан Франциско сега чака в моята станция, за да разбере дали сте го взели!
Смехът и лъжата, които се канеше да изрече, не можаха да стигнат до устните му. Защото, замаян от сковаващия й правдив поглед, той се обърна почти машинално към писалището и извади един пакет.