— Боже мой! Вие вече сте го отворили! — възкликна тя, като сочеше счупения восъчен печат.
Изражението й, повече от всичко казано, го убеди, че тя знае всичко. Той запелтечи от новата уплаха, породена от отчаяния й тон.
— Да!… Бях задлъжнял на инкасатора за някои сметки… инкасаторът чакаше тука парите и аз извадих малко от пакета. Но щях да оправя всичко със следващата поща… кълна се!
— Колко пари сте взели?
— Дребна работа. Аз…
— Колко?
— Сто долара!
Тя извади от джоба си парите, които беше донесла от Лавров път, отброи сумата и я сложи в отворения пакет. Той изтича веднага за червения восък, но тя го отстрани с ръка и пусна пакета обратно в пощенския чувал:
— Не! Щом парите са в чувала, пакета може да се е скъсал случайно. Сега поразкъсайте мъничко един-два от тия, другите пакети … така.
Тя извади пачка писма и затъпка служебната им опаковка с крачето си, докато шнурът, с който бяха вързани, се разхлаби.
— Дайте ми сега нещо тежко! — Грабна пиринчените два фута от везните и със същата трескава, но съсредоточена припряност ги уви с хартия, запечата и адресира с едри печатни букви до себе си в Лавров път и ги пусна в чувала. После затвори чувала и го заключи, той понечи да й помогне, но тя пак го отстрани с ръка.
— Изпратете да повикат куриера и се махнете оттука за една-две минути — рязко му каза тя.
Предишният му разтреперан страх беше се смекчил с безволево възхищение и глупава страст. Той се подчини развълнувано, без да каже нито дума. Госпожа Бейкър избърса изпотеното си чело и напукани устни и изтръска полата си. Младият куриер имаше пълно основание да трепне, когато неочаквано видя в малкото прозорче тези искрящи очи и скромната усмивка на тези устица.
— Госпожа Бейкър!
Тя тутакси допря пръст до устните си и на лицето й се изписа неизказано дяволито изражение.
— Един важен големец от Сан Франциско седи на мойто място тая вечер в Лавров път, Чарли.
— Да, госпожо.
— И е много жалко, че пощенският чувал толкова много се е тръскал и блъскал вече докато дойде тука.
— Как?
— Казвам — продължи госпожа Бейкър натъртено и с трепкащи очи, — че би било ужасно, ако тоя прибран градски чиновник намери нещата един вид объркани вътре, когато го отвори. За нищо на света не бих му създала такава неприятност, Чарли.
— Не, госпожо, вие не сте способна на такова нещо.
— Тъй че ще бъдеш особено внимателен заради мен.
— Госпожа Бейкър — безкрайно сериозно отговори Чарли, — ако тоя чувал рече да се стовари и десет пъти, докато стигнем оттук до Лавров път, аз лично ще скачам долу и ще го вдигам.
— Благодаря ти! Дай си ръката!
Те се ръкуваха тържествено през прозорчето.
— А вие няма ли да дойдете с нас, госпожа Бейкър?
— Разбира се, не, не върви… защото аз не съм тука… не виждаш ли?
— О, да, разбира се. — Тя му подаде чувала през вратата, но въпреки голямата му предпазливост той се спъна и падна отгоре му два пъти, докато излезе на пътя, където, ако се съдеше по някои възклицания и крясъци, изглежда същото проклето злополучие го постигна и докато го качат на багажника. Тогава госпожа Бейкър се върна в кантората и когато колелата затрополяха, се отпусна на един стол и съвсем непоследователно за първи път даде воля на сълзите. Внезапно някой стисна ръката й и тя видя Грийн, паднал на колене пред нея. Госпожа Бейкър скочи на крака.
— Не си отивайте — промълви той с истеричен устрем, — изслушайте ме, за бога! Аз съм загинал, зная, макар че току-що вие ме спасихте от изобличаване и позор. Аз бях луд… глупак, за да направя това, което направих. Аз зная, но вие не знаете всичко… вие не знаете защо съм го направил … вие не можете да си представите изкушението, от което съм бил обладан. Аз се стремях да се сдобия с пари, честно, безчестно, както и да е, за да порасна във вашите очи… да стана достоен за вас… да стана богат, да мога да ви предложа дом и да ви отведа от Лавров път. Правил съм го всичко заради вас… от любов към вас, Бетси, скъпа моя! Изслушай ме!
Изпаднала в бяс, оскърбена в чувствата си, с възмущението и безкрайната погнуса, които изпълваха дребничката й снага в този миг, тя би трябвало да бъде снизходителна, царствена, подобна на богиня и властна. Но господ понякога си позволява да се пошегува със страдащи жени. Тя можа само да изтръгне с детинско кълчене ръката си от неговата, тя можа само да го загледа гневно с очи, светли от примамлив и пикантен блясък, тя можа само да плесне хваналата я ръка с пълничка и кадифяна длан, а когато успя да проговори, гласът й прозвуча във висок фалцет. И единственото, което можа да каже, беше: