— Пуснете ме, безумецо, или ще викам! Той се изправи с малодушен, смутен смях, наполовина жалко престорен и наполовина от истински гняв и срам.
— Заради какво сте препускали тогава дотука? Заради какво поехте целия този риск? Заради какво сте се втурнали тука да споделите моя позор, защото сега сте замесена във всичко това, както съм и аз, ако не сте смятали да споделите всичко друго с мен? Заради какво сте дошли тука тогава, ако не заради мен.
— Заради какво съм дошла? — заговори госпожа Бейкър без капка кръв в лицето и с треперещи устни. — Заради какво … съм дошла … тук? Добре!… Дойдох тук заради Джон Бейкър! Заради Джон Бейкър, който застана между вас и смъртта на Горял Рид, както аз застанах между вас и позорния край в Лавров път, господин Грийн! Да, заради Джон Бейкър, които лежи, затрупан от половината Горял Рид, но който значи за мен днес повече, отколкото кой да е жив мъж, който пълзи по него вече … вече … вече … — О, как ли да го кажа по-силно! — … вече не знам колко години! Заради какво съм дошла тука? Аз дойдох тука като жива жена на Джон Бейкър, за да продължа делото на починалия Джон Бейкър. Да, може би мръсно дело тоя път, господин Грийн! Но неговото дело и само заради него… боже мой! Ето заради какво съм дошла тука, това е, заради което живея, това е каквото очаквам… да бъда достойна за него и за неговото дело, винаги! Това съм аз, Бетси Бейкър!
Тя закрачи бързо нагоре-надолу, като връзваше отново сламената си шапчица под брадичката. После спря, извади от джоба велурената си кесия и отривисто я сложи на писмената маса.
— Стантън Грийн, не бъдете глупак! Измъкнете се от това и станете пак мъж! Извадете от тая торбичка колкото ви трябва, за да се разплатите с правителството, изпратете оставката си и запазете остатъка, за да започнете наново честен живот другаде. И дим да ви няма от Хикори Хил утре по това време.
Тя дръпна наметката си от пирона и отвори вратата.
— Вие си отивате? — с огорчение попита той.
— Да — Било защото не можеше да остане дълго сериозна във волните си приумици, било поради женската си тактичност, тя се помъчи да направи раздялата по-лека за него й ослепително се усмихна: — Да, със Синята светкавица ще се надбягвам до Лавров път с Чарли и тоя пощенски чувал и ще счупя рекорда.
Разправят, че го е счупила! Може би благодарение на това, че на връщане към Лавров път наклонът бе в нейна полза и че можеше да избегне дългото обиколно изкачване на пощенската кола до върха, или поради изключително трудното превозване на пощенския чувал, който трябваше на два пъти да бъде спасяван изпод колелетата на дилижанса, но тя влезе в станцията на Лавров път, когато пощенските коне още препускаха в тръс нагоре по стръмнината. Господин Хоум бе вече на рампата.
— Ще трябва да сложите баласт в следващия си пощенски чувал, началство — каза мрачно Чарли, когато чувалът още веднъж се изплъзна от ръцете му в прахоляка на пътя, — иначе ще трябва да сключвате нов договор с транспортното дружество. Загубихме десет минути в протежение на пет мили заради тоя скоклив чувал.
Хоум не отговори, но грабна плячката си и я отнесе в кантората почти без да забележи бледата и задъхана госпожа Бейкър, която стоеше до него. Когато чувалът бе отворен и те видяха бъркотията в него, госпожа Бейкър отрони лека въздишка. Хоум й хвърли бърз поглед, изпразни съдържанието на пода и вдигна скъсания и полупразен паричен пакет. След това събра разпръсналите се монети и ги преброи.
— Всичко е наред, госпожо Бейкър — каза той навъсено. — Този път се е отървал.
— Много се радвам — рече дребничката госпожа Бейкър и лицемерно си отдъхна.
— Аз също — отговори Хоум още по-сериозно и взе монетите, — защото, както разбрах тоя следобед, той май е бил един от първите заселници в Лавров път и приятел на мъжа ви, и струва ми се, по-скоро глупак, отколкото мошеник! — Той помълча за миг, като подрънкваше с монетите, после добави нехайно: — Плюл ли си е на петите, госпожо Бейкър?
— Не мога да разбера за какво ми говорите — отговори високомерно госпожа Бейкър с вид на накърнено достойнство, но с малко намаляваща ефекта руменина. — Не разбирам защо аз трябва да зная нещо по тоя въпрос и защо трябва той да бяга.
— Ами — рече господин Хоум и леко сложи ръка върху рамото на вдовицата, — ами, виждате ли, приятелите му са могли да се сетят, че монетите бяха белязани! Това, без съмнение, би могло да му послужи за основание да приеме добрия им съвет и да се махне. Но, както казах и преди, госпожо Бейкър, вас това не ви засяга; каквото и да се случи, вие винаги ще имате подкрепата на правителството!