Светкавицата ме предупреди, макар да беше без гръм.
На другия ден удари гръм без мълния.
Един от лекуващите лекари ме помоли да оставя за някакъв от неговите болни — умиращ — една лъжица нещо по-вкусно, аз му обещах и наредих на разливащия да задели половин паница, четвърт паница от някоя диетична супа. Това беше незаконно, но се практикуваше винаги и навсякъде, във всяко отделение. По обяд в отделението нахлу тълпа началници начело с Доктор.
— А това за кого е? — На печката се подгряваше половин паница диетична супа.
— Оставих я по молба на доктор Гусегов, за негов болен.
— Болният, когото той лекува, не е на диетична храна.
— Докарайте доктор Гусегов.
Доктор Гусегов, затворник, при това по член „58-1а“, измяна на родината, побеля от страх, когато се изправи пред началството. Наскоро го бяха назначили в болницата, след дълги години на заявления и молби. И ето ти — несполучливо нареждане.
— Не съм давал такова указание, гражданино началник.
— Значи вие лъжете, господин старши фелдшер. Заблуждавате ни — вилнееше доктор Доктор. — Признай си, че сгафи. Кацна ми.
Жал ми беше за доктор Гусегов, но аз го разбирах. Мълчах. Мълчаха и останалите членове на комисията — главният лекар, началникът на лагера. Беснееше единствено доктор Доктор.
— Сваляй престилката и марш в лагера. На обща работа! Ще изгниеш в изолатора!
— Слушам, гражданино началник.
Съблякох си престилката и веднага се превърнах в обикновен арестант, когото го блъскат в гърба, когото навикват — отдавна не бях живял в лагер…
— Къде е бараката на обслужващия персонал?
— Ти не си за там, а за изолатора!
— Още няма заповед.
— Затвори го засега без заповед.
— Не, няма да го приема без заповед. Началникът на лагера не разрешава.
— Началникът на болницата комай е по-голям, отколкото началникът на лагера.
— Вярно, по-голям е, но пряк началник ми е началникът на лагера.
Не останах дълго в бараката на обслужващия персонал — бързо изготвиха заповедта и влязох в лагерния изолатор, в смърдящия карцер, смърдящ също толкова, колкото и десетките други карцери, в които бях лежал по-рано.
Легнах на нара и станах чак на другата сутрин. Призори дойде нарядчикът. Познавахме се от по-рано.
— Лепнали са ти три денонощия и извеждане на обща работа. Излизай, ще получиш ръкавици и започваш да караш пясък с ръчна количка за изкопа — ще се строи нова сграда за охраната. Голям цирк стана. Началникът на лагерния пункт ми го разправи. Доктор Доктор искал до края на живота ти да те изпрати в дисциплинарна мина… Да те прехвърли в специален лагер.
„Това е дребно нарушение — рекли другите. — Ако за такова провинение се изпраща в дисциплинарен или специален лагер, нали всички трябва да отидат там. А ние се лишихме от един обучен фелдшер.“
Цялата комисия знаеше какъв страхливец е Гусегов, знаеше го и доктор Доктор и това го караше да беснее още повече.
„— Е, тогава две седмици обща работа.
— И това не става. Наказанието е прекалено тежко. Една седмица карцер с извеждане на работа в болницата — предложил следователят Бакланов.
— Какви ги говорите? Ако няма обща работа, ръчна количка — значи няма и никакво наказание. Ако само ще ходи да нощува в изолатора — това ще е проформа.
— Е, добре — едно денонощие с извеждане на обща работа.
— Три денонощия.
— Добре.“
И ето, че след толкова години отново хванах дръжките на ръчната количка, на машината на ОСО — две дръжки, едно колело.
Аз съм стар колимски количкаджия. Бях обучен на всички тънкости на тази работа през тридесет и осма година, в една златна мина. Знам как да държа дръжките, че тежестта да пада върху раменете ми, знам как да тикам обратно празната количка — с колелото напред, нагоре с дръжките, за да си починат ръцете ми. Знам как да я обърна с едно движение, как сетне да я изправя и да я сложа на дъската.
Аз съм професор по ръчните колички. С удоволствие тиках своята количка, демонстрирайки висока класа. С желание я обръщах и подлагах под дъската камъче. Тук нямаше норма. Просто количката бе наказание и толкоз. Тази карцерна работа не се водеше на никаква отчетност. Няколко месеца не бях излизал от огромната триетажна сграда на болницата, минавах без чист въздух — шегувах се, че в мините съм се надишал за двадесет години напред, затова не излизам навън. И ето че сега дишах чист въздух, припомнях си как се работи с количка. Две нощи и три дни прекарах на тази работа. Вечерта на третия ден ме навести началникът на лагера. За цялата си колимска лагерна практика никога не му се беше случвало да вижда за дребно нарушение такова наказание, за каквото настояваше доктор Доктор, и сега се опитваше да проумее.