От схема 1 става видно, че колкото повече се преминава от информиране към пряко въздействие, толкова повече се усилва натискът към околната среда.
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
ХИПЕРКРИЗАТА НА ПОСТЦЕНТРАЛИЗИРАНИТЕ ИКОНОМИКИ
В края на 80-те години централизираните икономики в Централна и Източна Европа, в т.ч. и българската, навлязоха в дълбока структурна криза. Нейните най-общите признаци се изразяваха в спадането на темповете на икономическия растеж, в бавното техническо и технологично превъоръжаване на производството, в намаляващата (и в количествено, и в качествено отношение) координираност на стопанските субекти. В крайна сметка тези процеси доведоха до задържане на жизненото равнище на населението, до изоставане от водещите в икономическо отношение държави. След като позволи да се предизвика преход от групата на слаборазвитите към групата на средноразвитите страни, свръхцентрализацията на икономиката не се оказа в състояние да предизвика необходимия преход към групата на най-развитите страни.
Социалните процеси в тези страни също не изглеждаха по-добре. Действително в тях се приемаха за решени множество социални проблеми, които са хронични за повечето развити страни — безработица, бездомност, висока престъпност и т.н. Но от друга страна, „постигнатата сигурност“ (реална и демонстрирана) вече не задоволяваше гражданите особено на фона на бурното развитие на други икономики и страни. Тази сигурност, образно казано, се развиваше все по-бавно и по-бавно. От трета страна, управляващият елит — висшата партийно-държавна номенклатура — успя да завоюва такива позиции, които да й позволят да се превърне действително в класа (в ленински смисъл). „Класата на ръководителите“ постепенно успя да наложи авторитарен стил на управление, което окончателно я превърна в „червена буржоазия“ според мнението на Бухарин, Троцки, Джилас, Желев и много други изследователи.
Всичко това доведе до особено изостряне на кризата, която се превърна в дълбока и всеобща. Управляващите не можеха да управляват по новому, а управляваните не желаеха да живеят по старому.
Тези процеси не можеха да не предизвикат генерирането на нови идеи, търсенето на средства и начини за преодоляване на кризата, сблъсък на виждания (научни или ненаучни), инициативи и даже идеологии.
Първоначалните проекти се свързваха с необходимостта от „ускоряване на социално-икономическото развитие“ (тази идея бе родена от Горбачов през 1986 г., а след това пренесена и на друга почва), което да доведе до необходимите промени. В частност в България се възприе постановката „за качествено нов растеж“. Постави се целта до 2000 година да се извърши преход към групата на високоразвитите страни. Общо взето, тези виждания действително отговаряха на историческата необходимост. При запазване на неблагоприятните тенденции „социалистическите страни“ не биха могли да се развиват с по-високи темпове от 1-3% до 2000 година, което ги обричаше на изоставане (по публикувани прогнозни разчети на ЦРУ от 1986–1989 г.).
След като бе определена целта, бе потърсено средството за постигането й. На мястото на свръхцентрализацията трябваше да дойде онова „нещо“, което да задвижи добрата стара държавна собственост в посока към прогреса.
По стари марксистко-ленински традиции основното „оръжие“ срещу кризата бе намерено в собствеността — „предоставянето на социалистическата собственост за стопанисване и управление на трудовите колективи“, „държавата-собственик, колективът-стопанин“ — чак до „пълна децентрализация“. По напълно логичен начин по-късно се стигна до „еволюцията“ на оценъчните критерии според масовото съзнание — „държавната собственост е лоша, частната е добра“.