Очакванията бяха свързани с вярването, че „предоставянето“ на държавната собственост на колективите или на частниците ще доведе до икономия на суровини, материали, енергия и труд /на входа/ и до конкуренция чрез ниски цени и високо качество /на изхода на предприятията/.
Освен това се вярваше, че „отварянето на националните икономики“ ще породи стремеж да се излезе на външни пазари и да се устоява на международната конкуренция на вътрешния пазар. Всичко това — така се говореше — ще предизвика силна заинтересованост към труд и инвестиции, непознати при „социализма“.
„Държавата“ — тази стара дама — трябваше да се „отдръпне от икономиката“ и да се задоволи само с охраната на националната и вътрешната сигурност, както и с очертаване на „някаква стратегия“. Навсякъде трябваше да властва добрият пазар, изместил лошото планиране. „Когато има търсене, ще има и предлагане“, „който работи добре, той ще има печалба“. В крайна сметка щеше да се продуцира онази икономика, която да задоволи разнообразните човешки и обществени нужди и потребности.
За кратък период децентрализацията бе осъществена — държавата скръсти ръце и остави нещата на естествения им ход. Става дума не само за реалната приватизация (тя е продължителен процес, извършван в някои страни повече от столетие), но и за „освобождаването на предприятията от бремето на държавната опека“.
Оттогава досега измина достатъчно продължителен период, за да бъдат оценени критично както положителните, така и отрицателните страни на „новата икономика“. Става дума за критичен анализ не от позициите на доктринерството, а от гледна точка на крайните резултати — критерий и мерило за всеки прогрес.
Преходът от свръхцентрализация към свръхдецентрализация при оптимизиращ критерий печалба действително предизвика енергични усилия от страна на стопанските субекти в посока именно на този критерий.
1. Цените
Механизмът, на който се разчиташе най-много, познат още от школските читанки по политикономия, бе механизмът на свободните цени. „Там, където търсенето надхвърля предлагането, цените растат; там, където предлагането изпреварва търсенето, цените намаляват“. Достатъчно бе само централната банка да контролира парите в обръщение (пак лошата централизация!), за да задейства двигателят на икономиката.
Посоченият подход бе приложен в почти всички икономики на прехода, в т.ч. и в България. Неговите ревностни поклонници, по-ревностни, отколкото в развития Запад, предричаха незабавни резултати.
Действително те не закъсняха. Всеки ръководител, чиито ръце не бяха все още стегнати от „оковите на твърдите държавни цени“, предприе мерки за нарастване на собствената печалба. Как? Първият и често единствен отговор — чрез надуване на цените. По тази причина след освобождаването на цените инфлацията в бившите социалистически страни надхвърли всички разумни равнища за нормалното функциониране на икономиката. Може определено да се твърди, че при годишна инфлация в размер на над 15 на сто се получава т.нар. парализа на икономиката. Тя се изразява в ориентация към спот-бизнеса и грей-импорта, към моментните резултати и печалби, като се избягват дългосрочните и особено производствените инвестиции. Нарастващата инфлационна лавина доведе до сковаване на производствената активност, а оттук и до поредно свиване на брутния продукт. На свой ред намаляването на производството доведе до развиване на инфлационната спирала, а тя — до поредно свиване на производството, и т.н. В крайна сметка големи маси от населението започнаха да обедняват със скорост, по-голяма от тази на инфлацията. Бившата „работническа класа“, обединена около новите си ръководители — профсъюзите, чрез активни или пасивни действия започна да упражнява натиск за повишаване на заплатите, което също доведе до нарастване на инфлацията и до спадане на производството.
Нарушаването на социалното равновесие и свиването на производствената активност заплашиха целостта на новата демократична система. Колкото и да не желаеше, държавата се видя принудена да се откаже от доктринерството и идеологията и да предприеме разумни мерки против инфлацията. На мястото на свободните цени бяха въведени пределни (максимални или минимални) и фиксирани цени. Разбира се, производителите незабавно достигнаха тавана на пределните цени и те отново се превърнаха в „твърди“ (определяни от държавата).
С други думи, ако преди функционираше системата на твърдите държавни цени, то при новата система държавата започна да определя цени, които сами се превръщаха в твърди, но без да са система.