2. Политически основи: ръководна роля на една политическа сила, обградена със сателити, във всички области на живота. Срастване на държавата и партията върху основата на номенклатурата. Диктатура на малцинството над мнозинството, тоталитарно общество. Рязка диференциация между „класата на ръководителите (правоимащите)“ и „класата на ръководените (правонямащите)“.
3. Производствени основи: „фиксиране“ на бъдещето, работа по единен държавен план. „Командна“ икономика отгоре надолу.
4. Разпределителни основи: всекиму според оценката, давана „отгоре“ (държавно-партийна). Всеки разполага със заплатата си, а държавата — с печалбата.
5. Преразпределителни основи: държавата декретира натрупването и потреблението.
6. Теоретични и идеологически основи: теорията за ролята на „един народ“, „една държава“, „една класа“, „една раса“, „една партия“, „една религия“ или „една личност“, надарени с „месиански“ функции. Те са призвани да „ръководят“ националното и световното настояще и бъдеще. Империализъм навсякъде и във всичко.
7. Цел на развитието: максимална експанзия на държавата във всички сфери и области. Максимален растеж на производството, максимално обвързване на отделната личност и държавните цели, максимално световно разпространение.
8. Основни положителни резултати: бърз растеж за определено време; премахване на безработицата, крайната бедност и други социални проблеми; равномерно разпределение на дохода и т.н. Впрочем Съветът за взаимодействие на своята сесия от 30.05–02.06.1991 г.14 също прокарва мисълта, че „централизираното планиране беше важен инструмент за стимулиране на икономическия ръст“. Китай, който остава в списъка на страните от тип държавен капитализъм, е блестящ пример в това отношение. Само за първото шестмесечие на 1992 г. той реализира 10,6 на сто икономически растеж при планови разчети от 6,0 на сто. Приходите на гражданите са се увеличили с 15,3 на сто при темп на инфлация 6,5 на сто. Китайските икономисти се опасяват, че подобен растеж би довел до „прегряване“ на икономиката. През 1993 г. МВФ постави Китай на трето място в света по производство, класирайки го след САЩ и Япония и пред Германия. Въпреки това ниската стартова база и високата раждаемост оставят Китай далече назад по производство и потребление на човек от населението. Обратно, през 1992 г. развитите западни страни постигнаха растеж, който МВФ описва така: „Въпреки че успяхме да преодолеем рецесията, темповете на растеж не могат да се сравняват с онези, които са наблюдавани в аналогични фази на цикъла“15.
9. Основни отрицателни резултати: потискане на личността от държавата, шаблонизиране на поведението и живота, подчинение на командите „отгоре“. Примат на колективните над индивидуалните права. Диктатура на номенклатурата на партията-държава. Силно идеологизиране на всички сфери на живота.
Всичко това е напълно достатъчно, за да може „старата система“ да придобие основните си контури и да бъде дефинирана. Името на тази система е номенклатурен държавен капитализъм, провеждащ политика на империализъм. С други думи, всички страни, които преминаха към него, осъществиха скок не „от царството на необходимостта към царството на свободата“, а от най-примитивния към най-завършения капитализъм. Впрочем българският президент г-н Ж. Желев излезе с подобно мнение във в. „Тюркие“ от 24.II.–04.III.1992 г. Той каза, че режимите в Източна Европа не бяха социалистически, „те бяха груб, първичен, тоталитарен държавен капитализъм“, „те се мъчеха да живеят като паразити върху основите на един висок идеал“. В края на м. март 1992 г. на конференцията в академия „Занкелмарк“ в Германия в доклада си „Какво остана от социализма“ г-н Томас Майер, завеждащ отдел във фондация „Фридрих Ерберт“, също твърдеше, че Източна Европа е живяла в условията на примитивен държавен капитализъм. Все повече учени се солидаризират с подобна диагноза.
Ръководната класа — това е класата на висшата партийно-държавна номенклатура, чието по-точно определение е едра държавна буржоазия. Всъщност разделението вътре в обществото не е било класическо — на две класи. К. Коулгров, изследвайки тази система, стига до извода, че обществото е имало 10 класи16.
Най-уродливата проява на тази система бе репресирането на несъгласните с нея. Ликвидирането, „безследното“ изчезване, изпращането в психиатрии, въдворяването в лагери и общежития, интернирането, изселването и заселването по административен ред, уволнението от работа, недопускането и изключването от университети и училища — това бяха само някои от „масовите“ прояви на системата и на нейното отношение към личността17.
14
Съвет за взаимодействие — международна организация на бивши ръководители на държави и правителства, сред които Хелмуд Шмидт, Валери Жискар д’Естен, Такео Фукуда, Джеймс Калахан, Пиер Трюдо и др.
17
Само в България репресираните са били над 17 000 души (по справка на МВР от януари 1993 г.), което показва, че репресиите не са били „изключения и деформации“.