3.1. Първа алтернатива: „Без промяна“
България, опиянена, танцува „последния валс“. Тя, както и развитият свят, вярва, че този валс ще завърши още „днес“. Тя се приготвя за „утре“.
Същевременно определен слой от населението — както принадлежащ към бившата висша номенклатура, така и свързан с новите движения и структури, се стреми „танцът“ да продължава колкото може по-дълго, за да запазят силните си позиции в икономиката, държавата и обществото. Защото при една „нормална“ икономика, „нормална“ държава и „нормално“ общество те просто няма да намерят подобна силна позиция.
В случая става дума не само за екстремални и маргинални личности. Става дума за новия урод (по думите на Ал. Солженицин), който се роди след падането на Стената — срасналите се бивша висша номенклатура (притежаваща силни икономически позиции поради своето половинвековно управление26), бившата едра буржоазия (притежаваща силни икономически позиции поради драстичната реституция на едрите имоти) и бившия и настоящ черен спекулативен капитал (притежаващ силни икономически позиции поради „естествената“ си икономическа дейност — престъпност, търговия с наркотици и оръжие, проституция и т.н.). Удивителното е, че на практика те успяха да се сраснат и днес нямат определен политически оттенък — те са навсякъде и никъде.
Те победиха — икономически. Но това е пирова победа. Историята никога не спира „окончателно и завинаги“. Народите, макар и под нов — икономически — ботуш, едва ли ще продължат „последния валс“ като танц на място. Тази алтернатива — първа, макар и временна (но съвсем реална) не може да бъде вечна.
И което е най-важното — малка група от населението държи танцът на място да продължава вечно.
3.2. Втора алтернатива: консервативна
Както винаги, миналото влияе повече върху бъдещето, отколкото върху настоящето. По тази причина два варианта за развитието са най-тясно свързани с миналото.
Макар и условно, вторият вариант може да се нарече консервативен. Става дума не за традиционния консерватизъм, а за източноевропейски и най-вече балкански консерватизъм. Тези, които го изповядват, виждат бъдещето в миналото (до половин век в Източна Европа и повече от половин век в бившия СССР). „Утре започва от вчера“. Според консерваторите това, което е било, е било социализъм, но опорочен от „лошите“ властници. Те твърдят, че е достатъчно на мястото на „лошите“ да дойдат „добрите и съвестни“ ръководители, за да тръгнат нещата в правилна посока. Консерваторите искрено вярват в прогреса чрез старата система, която е била, но чрез новите хора. Историята обаче не ни дава основания да споделим тази вяра. Виновна за резултатите, както подчертахме, е системата, а не хората. Но важното в случая е, че зад този модел стоят влиятелни обществени и политически сили. По наша оценка около 20 на сто от българите са реални и потенциални консерватори27.
3.3. Трета алтернатива: реставрационна
Третият вариант може да се характеризира като реставрационен. Силите, които предлагат този модел, твърдят, че всичко през изминалия половин век е било крайно отрицателно, че развитието е било върнато назад във всички отношения, че катастрофата е пълна. Къде е обаче бъдещето? „Утре започва от оня ден“, твърдят те. Всичко преди един век е било „нормално“, но избраният път преди половин век е довел до ненормални резултати и ситуации. Оттук и изводът — часовникът трябва да бъде върнат назад, за да се получи „нормалната страна“. Не споделяме илюзиите на реставраторите — никога досега, през цялата човешка история, миналото не е ставало бъдеще. Но и тук важното е, че зад реставрационния модел стоят немалки сили. В България те са под 15 на сто, но заемат важни позиции.
Реставраторите могат да се разпознаят по исканията за пълно и безусловно възстановяване на национализираната преди собственост, за отмяна на всички по-важни закони след падането на фашистката власт, за връщане на монархията и т.н. Освен това те настояват за провеждане на своеобразна демократична „декомунизация“, която поразително напомня „комунизацията“ при стария модел.28 Основното изискване на демокрацията е сменяемостта. Нима тогава великият лозунг „С малко, но завинаги!“ не е проява на комунистическо мислене? Накрая, след като не се задоволяват с отстраняването на своите противници, те искат и символична смърт на техните идеи, включително и чрез ликвидиране на паметници — метод, усвоен добре от арсенала на Й. Сталин29.
26
По този повод френският писател Жан Роки пише: „вярвам повече от всякога в необходимостта от социалност. Онова, което изчезна заедно с комунистическия свят, няма нищо общо с нашите мечти за «щастлив свят». Тези «комунисти» впрочем са първите, които се нахвърлиха да правят гешефти и подозрителни комбинации. Вечни самци ли? Доволен съм, че се сгромолясаха! Те бяха крадци! Под други маски, зад други етикети. И ние, обикновените хора, нямахме срещу такива друго средство освен да настояваме за повече демокрация, за повече граждански формации. Вярвам повече в Републиката, отколкото в демокрацията. Републиката е способна да наложи една програма, докато Демокрацията понякога ражда… чудовища“. Подобна е оценката и на Йосиф Петров: „Свидетели сме как бивши партийни функционери за две-три години натрупаха милиони. А как стана това? Чрез грабеж. Грабеж на натрупаното от труда на целия български народ. И никой не им иска сметка“. В: Свободен народ, 1993, бр. 21, с. 9–12.
27
Подобна оценка за Русия (15–20 на сто) дава и известният историк и политолог Дмитрий Волкогонов. Нещо повече, той забелязва една напълно закономерна корелация: „Колкото повече потъваме в кризата, толкова повече неосталинистите увеличават своята аудитория. Разбирам под неосталинисти привържениците на един модернизиран сталинизъм. Те вярват в идеала на тоталитарната държава, казват, че трябва да се помага на Кадафи, Саддам Хюсеин и сърбите, мечтаят за възстановяване на съветската империя. Болшевишките традиции си остават твърде силни.“ (Волкогонов, Д., Сталинистите в Москва са по-силни от демократите, Стандарт, 11.05.1993, с.IV).
28
Типичен случай: законът, който ще остане в историята, на името на своя творец — Панев. Впрочем интересно е да се прецени след време приносът на този учен и в науката. Но на практика Панев настоява за реполитизация на науката. Както и преди, така и сега българското висше образование и българската наука продължават да са единствените, които са „осъдени и разпънати“ за тоталитаризма. Тук, както е цивилизовано, демократизацията „влиза във владение“ с типично болшевишки методи. Отново има правоимащи и правонямащи, а следователно — ще се раждат нови репресирани и дисиденти. (Вж по-подробно: Джаджев, И., Политизирането на науката е посегателство срещу нея, В: Стандарт, 11.05.1993, с.5).
29
Разликата между Сталин и пловдивските общинари е в това, че те едва ли ще останат в историята, събаряйки Альоша. Но един политик винаги може да се изложи.